Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 146

Еднорогът изпръхтя и кимна, рогът му описа къса и рязка дъга.

Скърцащата под копитата на Келпи повърхност беше каменна, но странна, неестествено гладка, отделяща интензивно миризма на сажди и мръсна пепел. Измина известно време, преди Цири да съобрази, че това, към което гледа, е път. Неприятен и дразнещ със своята твърдост. Цири насочи кобилата към банкета, очертан с нещо, което някога са били дървета, а сега бяха само отвратителни и голи скелети. Трупове, увенчани с късчета парцали, сякаш наистина остатъци от изгнили плащеници.

Еднорогът я предупреди с цвилене и ментален сигнал. Но беше твърде късно.

Веднага след странния път и изсъхналите дървета започваше сипей, а точно след него — едва ли не отвесен склон, почти пропаст. Цири извика и сръга с пети хълбоците на плъзгащата се надолу кобила. Келпи се дръпна, ронейки с копита склона. А той се състоеше от смет. Главно от някакви странни съдове. Те не се чупеха под подковите, не хрущяха, но се пръскаха отвратително меко и лепкаво, като огромни рибени мехури. Нещо зажвака и забълбука, разнеслата се воня едва не събори Цири от седлото. Келпи цвилеше диво, опитваше се да се изкатери по сметта горе, на пътя. Задъхвайки се от вонята, Цири се улови за шията на кобилата.

Успяха. Посрещнаха с радост и облекчение неприятната допреди малко твърдост на странния път.

Треперейки, Цири погледна надолу, към склона, който свършваше при гладката черна повърхност на езеро, запълнило дъното на котловина. Езерото беше мъртво и блестящо. Сякаш това не беше вода, а застинала смола. От другата страна на езерото, отвъд сметището, зад купищата пепел и купчините шлака небето червенееше от далечни зарева, прорязани от ивиците на димни стълбове.

Еднорогът изпръхтя. Цири искаше да избърше с маншета си сълзящите си очи, но веднага осъзна, че ръкавът й е покрит с прах. С прах бяха покрити и бедрата й, седлото, гривата и шията на Келпи.

Вонята я задушаваше.

— Отвратително — промърмори тя. — Гадост… Струва ми се, че цялата лепна. Да се махаме оттук… Да се махаме оттук по-живо, Конче.

Еднорогът вирна уши, захриптя.

Само ти можеш да го направиш. Действай.

— Аз? Сама? Без твоята помощ?

Еднорогът кимна с рог.

Цири се почеса по тила, въздъхна и затвори очи. Съсредоточи се.

В началото имаше само недоверие, отчаяние и страх. Но в нея бързо се вля яснотата на знанията и силата. Тя нямаше никаква представа откъде се вземат тези знания и сила, къде са корените и изворът им. Но знаеше, че може. Че ще успее, ако поиска.

Тя още веднъж хвърли поглед към застиналото и мъртво езеро, към димящите купища с отпадъци, към скелетите на дърветата. Към небето, осветено с далечно зарево.

— Добре, че това не е моят свят. — Цири се наведе и се изплю. — Много добре.

Еднорогът многозначително изцвили. Тя разбра какво иска да каже той.

— Даже и да е моят — каза тя, бършейки с кърпичката си очите, устните и носа, — той същевременно не е мой, защото е толкова далечен във времето. Това е миналото или…

Цири млъкна.