Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 148
Анджей Сапковски
Преди още да са утихнали крясъците на птиците и тревожното цвилене на еднорога, Цири вече обръщаше кобилата и я пришпорваше в галоп. Но въздухът се разкъса и от другата страна, от разкъсаното се развяха наметала като криле и изскочиха нови конници. Полукръгът на преследвачите се затваряше, тласкайки бегълците към пропастта. Цири извика, измъквайки Лястовицата от ножницата й.
Еднорогът я призова с рязък сигнал, който се вряза в мозъка й като игла. Този път тя разбра веднага. Той й показваше пътя. Пробив в обръча. Повдигна се на задните си крака, изцвили пронизващо и се хвърли към елфите, застрашително насочил рога си напред.
— Конче!
Тя се притисна към гривата.
Двама елфи й преградиха пътя. Носеха дълги ласа, чиито примки се опитаха да метнат на шията на Келпи. Кобилата ловко отдръпна глава, без нито за миг да забавя бягането си. С един замах на меча Цири разсече втората примка и с вик пришпори Келпи. Кобилата се понесе като вихър.
Но по петите им вече бяха другите конници, тя чуваше виковете им, тропота на копита, плющенето на наметалата. „Какво става с Кончето? — зачуди се тя. — Какво са му направили?“
Нямаше време да разсъждава. Еднорогът беше прав, не биваше да им позволява отново да я хванат. Трябваше да се гмурне в пространството, да се скрие, да се изгуби в лабиринта от места и времена. Съсредоточи се, усещайки с ужас само пустота и странен звънък, усилващ се шум.
„Опитват се да ми направят заклинание — помисли си тя. — Да ме измамят с магия. Няма да успеят! Магията си има граници. Няма да им позволя да се приближат към мен.“
— По-бързо, Келпи!
Враната кобила изпъна шия и се понесе като вятър. За да намали още повече съпротивлението на въздуха, Цири легна върху гривата й.
Виковете зад гърба й, преди миг силни и опасно близки, утихнаха, заглушени от крясъците на изплашените птици. После станаха съвсем тихи. Далечни.
Келпи се носеше толкова бързо, че вятърът свистеше в ушите на Цири.
В далечните викове на преследвачите се промъкнаха нотки на ярост. Конниците бяха разбрали, че няма да се справят. Че никога няма да догонят враната кобила, летяща без умора, леко, меко и изящно като гепард.
Цири не се оглеждаше. Но знаеше, че са я преследвали дълго. Докато собствените им коне са започнали да хриптят, да се спъват и да отпускат почти до земята озъбените си и покрити с пяна муцуни. Едва тогава са се предали, изпращайки подире й проклятия и безсилни заплахи.
Келпи летеше като вятър.
* * *
Мястото, на което избяга, беше сухо и ветровито. Резкият, виещ вятър бързо изсушаваше сълзите по бузите й.
