Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 144

Над водата кръжеше огромен орел рибар.

— Безбожна, езическа страна — промърмори Хенрих фон Швелборн. — Много, много работа, много усилия ни очакват, преди Орденът най-накрая да изгони дявола оттук.

* * *

— Конче — каза Цири с упрек и същевременно с насмешка, — не искам да съм нахална, но аз малко бързам за своя свят. Близките ми се нуждаят от мен, знаеш. А какво се получава — първо се озоваваме при някакво езеро и налитаме на някакъв смешен простак с раиран костюм, после на тълпа мръсни, развикващи се рошльовци с боздугани, а накрая и на ненормалник с черен кръст върху наметалото. Не, това не са точните места, не са точните времена! Много те моля, Конче, постарай се повече. Много те моля.

Ихуараквакс изцвили, вирна рог и й предаде някаква мисъл. Цири не можа да я разбере добре. Нямаше време да се замисля, защото в главата й отново се разля студена светлина, в ушите й зашумя, а в тила си усети хлад.

И отново я погълна черната и мека пустота.

* * *

Смеейки се радостно, Нимуе задърпа мъжа за ръката, двамата се затичаха към езерото, криволичейки между ниските брезички и елшите, сред повалените и изтръгнатите от корените си дънери. Когато излязоха на плажа, Нимуе изхлузи сандалите си, вдигна роклята си и зашляпа с боси крака по крайбрежната вода. Мъжът също събу обувките си, но не побърза да влиза във водата, а свали наметалото си и го разстла върху пясъка.

Нимуе притича, прегърна го през шията и се вдигна на пръсти, но въпреки това на мъжа му се наложи да се наведе, за да я целуне. Не напразно на Нимуе й викаха Лакътка — но сега, когато беше на осемнайсет и вече изучаваше магически изкуства, така можеха да й викат само най-близките й приятелки. И някои мъже.

Без да се откъсва от устните на Нимуе, мъжът мушна ръка в деколтето й.

После всичко започна да се случва бързо. Те се озоваха върху разстланото на пясъка наметало, роклята на Нимуе се вдигна над талията й, бедрата й здраво обгърнаха бедрата на мъжа, а ръцете й се вкопчиха в гърба му. Когато той проникна в нея, както винаги твърде нетърпеливо, тя стисна зъби, но бързо го настигна във възбудата си и изравни ритъма си с неговия, сдържайки стоновете си. Вече имаше опит.

Мъжът издаваше смешни звуци. Нимуе виждаше над раменете му бавно плуващите по небето кълбести облаци с фантастични форми.

Нещо зазвънтя — като потопена под водата камбана. В ушите й зашумя. „Магия“ — помисли си тя, обръщайки глава, за да я измъкне изпод бузата и ръцете на лежащия върху нея мъж.

На брега на езерото — увиснал над повърхността му — стоеше бял еднорог. До него — врана кобила. А в нейното седло седеше…

„Но аз знам тази легенда — помисли си Нимуе. — Знам тази приказка! Бях дете, малко момиченце, когато я чух от дядо Подсвирчо, странстващия разказвач на приказки. Вещерката Цири. С белега на бузата… Враната кобила Келпи… Еднорогът… Страната на елфите…“