Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 145

Движенията на мъжа, който не беше забелязал нищо, станаха още по-резки, а издаваните от него звуци — още по-смешни.

— Упс — каза девойката, седнала върху вранята кобила. — Отново грешка. Нито точното време, нито точното място. И отгоре на всичко, както виждам, в съвсем неподходящ момент. Извинявайте.

Картината избледня и се пръсна, както се пръсва боядисано стъкло, разпадна се на хиляди разноцветни блещукащи искрици. А после всичко изчезна.

— Не! — извика Нимуе. — Не! Не изчезвай! Не искам!

Изпъна колене и се опита да се освободи от ръцете на мъжа, но не можа — той беше по-тежък и по-силен от нея. Мъжът застена и изохка.

— О-о-ох, Нимуе… О-о-ох!

Нимуе извика и заби зъби в рамото му.

Лежаха на плажа, разгорещени и възбудени. Нимуе гледаше към брега на езерото, към шапката на разбитата от вълните пяна. Към наклонената от вятъра тръстика. Към безцветната, безнадеждна пустота, пустотата, която беше останала след стопилата се легенда.

По носа на послушницата се спускаше сълза.

— Нимуе… Случило ли се е нещо?

— Да, случи се. — Тя се притисна към него, все още гледайки езерото. — Мълчи. Прегърни ме и нищо не казвай.

Мъжът се усмихна снизходително.

— Знам какво ти е — каза той самодоволно. — Земята се разтърси, нали?

Нимуе се усмихна тъжно.

— Не само тя — отговори тя след кратко мълчание. — Не само тя.

* * *

Блясък. Тъмнина. Следващото място.

* * *

Следващото място беше мрачно, зловещо и отвратително.

Цири инстинктивно се сви в седлото, разтърсена — както в прекия, така и в преносния смисъл на тази дума. Защото подковите на Келпи се удариха със замах в нещо болезнено твърдо, плоско и неотстъпчиво като скала. След дългото движение в мекото небитие усещането за твърдост се оказа толкова неочаквано и неприятно, че кобилата зацвили и рязко се хвърли встрани, изпълнявайки върху твърдата повърхност стакато, от което на Цири й зазвъняха зъбите.

Второто разтърсване, метафоричното, й го достави обонянието. Цири застена и прикри с ръце устата и носа си, усещайки как очите й моментално се пълнят със сълзи.

Наоколо се разнасяше кисела, отровна, плътна и лепкава смрад, ужасна и задушлива, неподлежаща на определение, различна от всички известни й миризми. Тя вече не се съмняваше, че това е миризма на разложение, воня на окончателно изгниване и разпадане, при това по всичко личеше, че разлагащото се нещо изобщо не е миришело по-хубаво и докато е било живо. Дори и по време на разцвета си.

Цири се сви и повърна — не беше способна да се удържи. Келпи пръхтеше и тръскаше глава, стискаше ноздри. Еднорогът, материализирал се до тях, приседна на задните си крака, подскочи и хвърли къч. Твърдата земя отговори с разтърсване и силно ехо.

Наоколо беше нощ, тъмна и мръсна, обгърната с лепкавата и воняща покривка на мрака.

Цири вдигна поглед в търсене на звезди, но отгоре нямаше нищо, само бездна, на места осветена с неясно червеникаво зарево, наподобяващо далечен пожар.

— У-у-упс — каза тя и се намръщи, усещайки как по устните й се полепват кисело-гнили изпарения. — Бля-я-ях! Не е точното време, не е точното място. В никакъв случай не са те.