Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 147

— Миналото е — повтори тя приглушено. — Дълбоко вярвам, че това е миналото.

* * *

Разкъсалият мъглата проливен дъжд, на който попаднаха на следващото място, им се стори истинска благодат. Дъждът беше топъл и ароматен, в него се смесваха миризмите на лято, треви, блато и тор, дъждът отмиваше мръсотията от тях, пречистваше ги, доставяше им истински катарзис.

Като всеки катарзис, и този стана монотонен, досаден и нетърпим. Водата, която в началото ги миеше, скоро започна досадно да ги мокри, като влизаше във врата на Цири, и опасно да ги охлажда. Затова те се постараха да се махнат колкото се може по-бързо оттам. От това дъждовно място.

Защото то не беше нужното място. Нито пък нужното време.

* * *

Следващото място беше много топло, там беше жега, така че Цири, Келпи и еднорогът започнаха да изсъхват, изпускайки пара като три чайника. Намираха се в изсушено от слънцето калуново поле на края на гората. Веднага се виждаше, че това е огромна гора, гъста и непроходима. В сърцето на Цири затрептя надежда — това можеше да е и Брокилон, най-после познато и подходящо място.

Тръгнаха бавно по края на гората. Цири се опитваше да открие нещо, което да й подскаже къде се намират в действителност. Еднорогът пръхтеше и се оглеждаше, високо вдигнал главата си и рога. Беше неспокоен.

— Мислиш ли, че може да ни преследват, Конче? — попита тя.

Хриптене, разбираемо и еднозначно дори без телепатия.

— Още ли не сме успели да избягаме достатъчно далеч?

Тя не разбра това, което той й предаде като отговор в мислите си. Не съществуват близо и далеч? Спирала? Каква спирала?

Не можеше да разбере за какво става въпрос. Но неговото безпокойство се предаде и на нея.

Горещото калуново поле не беше нужното място и време. Разбраха това привечер, когато жегата започна да спада, а на небето над гората вместо ярката луна изгряха две. Едната по-голяма, другата по-малка.

* * *

Следващото място се оказа морски бряг, стръмна пропаст, от върха на която се виждаха странни гривести вълни, разбиващи се в скалите. Мирис на море, вятър, крясъци на чайки, бял ронлив слой, покриващ склона на пропастта.

Морето стигаше до хоризонта, забулен в тъмни облаци.

Долу, на каменистия плаж, Цири неочаквано видя полузатрупан със ситни камъчета скелет на гигантска риба с чудовищно огромен череп. Зъбите, стърчащи от избелялата от времето челюст, бяха поне три педи дълги, а в пастта й можеше спокойно да влезе човек на кон, и спокойно, без да закачи с глава гръбнака, да подефилира под сводовете на ребрата.

Цири не знаеше дали в нейния свят и по нейно време са съществували подобни риби.

Разходиха се по ръба на пропастта, а чайките и албатросите съвсем не се плашеха и неохотно им правеха път, като при това се опитваха да клъвнат и ощипят по ставите Келпи и Ихуараквакс. Цири веднага разбра, че тук не са виждали нито човек, нито кон, нито еднорог.

Ихуараквакс пръхтеше, тръскайки глава и рог — явно се безпокоеше. Както се оказа — основателно.

Нещо затрещя — със звук, подобен на издавания от платно, когато го разкъсват на две. Птиците излетяха, като надаваха крясъци и пляскаха с криле, за момент закривайки небето като бял облак. Въздухът над пропастта изведнъж затрептя, замъгли се като залято с вода стъкло. И се пръсна като стъкло. Пукнатината се изпълни с мрак, а от мрака се изсипаха конници. Около раменете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят наподобяваше заревото на осветено от блясъка на залязващото слънце небе.