Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 142
Анджей Сапковски
— Моля?
— Призраци. — Нимуе не я гледаше. — Пришълци от други измерения, други плоскости, други места, други времена. Видения, променящи нечий живот. Променящи и своя живот, своята съдба… Без да знаят за това. За тях това е просто… поредното място. Не точното място, не точното време… Отново, за кой ли път — не точното място, не точното време…
— Нимуе… — усмихна се измъчено Кондвирамурс. — Напомням ти, че именно аз съм сънувачката тук, и че съм дошла именно заради съновните видения и онироскопията. А ти изведнъж започваш да прорицаваш. Сякаш си виждала това, за което говориш… насън.
Ако се съди по внезапно усилилите се ругатни, Краля Рибар не беше успял да измъкне кукичката, влакното се беше скъсало. Нимуе мълчеше, гледайки рисунката на Цири и еднорога.
— Наистина съм виждала насън това, за което говорех — спокойно каза тя най-накрая. — Виждала съм го насън много пъти. И веднъж наяве.
* * *
Както е известно, пътуването от Члухов до Малборк при определени условия може да отнеме дори пет дни. А тъй като писмата на члуховския комтур до Винрих фон Книпроде, Великия магистър на ордена, трябваше да пристигнат до адресата не по-късно от Петдесетница, рицарят Хенрих фон Швелборн, без да се помайва, потегли на сутринта след Възнесение, за да има възможност да пътува спокойно и да не се притеснява, че ще закъснее.
Това поведение на рицаря много се хареса на неговия ескорт от шестима конни стрелци, командвани от Хасо Планк, син на пекар от Кьолн. Арбалетчиците и Планк бяха свикнали повече с рицари, които ругаеха, крещяха и даваха заповеди да се бърза с всички сили, а после, след като така или иначе не беше възможно да се стигне навреме, стоварваха цялата вина върху клетите кнехти, лъжейки по начин, недостоен за рицар, при това рицар от Ордена.
Беше топло, макар и облачно. От време на време ръмеше, долините бяха обгърнати в мъгла. Обраслите с буйна зеленина хълмове напомняха на рицаря Хенрих за родната му Тюрингия, а също и за това, че вече от месец не беше имал жена. Яздещите отзад арбалетчици мудно припяваха една от баладите на Валтер фон дер Фогелвиде. Хасо Планк дремеше в седлото.
Пътешествието протичаше спокойно, и кой знае, може би щеше да продължи така до края, ако някъде около пладне рицарят Хенрих не беше забелязал близо до пътя да проблясва повърхността на езеро. А тъй като следващият ден беше петък и нямаше да е зле да се снабдят с постна храна, рицарят нареди да се спуснат към водата и да потърсят някоя рибарска къщурка.
Езерото беше голямо и дори си имаше остров. Никой не знаеше името му, но беше много вероятно да се нарича Свято. В тази езическа страна — сякаш напук — всяко второ езеро се наричаше Свято.
Подковите захрущяха по осеяния с раковини бряг. Езерото беше обгърнато от мъгла, но и така си личеше, че наоколо е безлюдно — нямаше следи нито от лодки, нито от мрежи, нито от жива душа. „Ще се наложи да потърсим на друго място — помисли си Хенрих фон Швелборн. — А ако не намерим — какво да се прави… Ще ядем каквото имаме в торбите, та дори и да е пушено месо, а в Малборк ще се изповядаме и покаем и свещеникът ще ни опрости греха.“
