Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 136

— И само заради това.

— Освен това се оказало, че една от девойките има трипер. А това вече е по параграфа за диверсия и умишлено снижаване на боеспособността.

— Разбрах, господин Цранмер. — Яре зае стойката, в която според него стояха войниците. — Но не се безпокойте за мен. Аз не съм никакъв дефетист…

— Нищо не си разбрал и не ме прекъсвай, преди да съм свършил. Този последният обесен, дето тъкмо се е разсмърдял, е виновен само в това, че в отговор на приказките на агент-провокатор е възкликнал: „Прав сте, господине, наистина сте прав, че две и две е четири!“. Ето сега кажи, че си разбрал.

— Разбрах. — Яре се огледа скришом. — Ще бъда внимателен. Но… Господин Цранмер… Как са нещата в действителност?

Джуджето също се огледа.

— В действителност — каза той тихо — нещата стоят така: армейска група „Център“ на маршал Мено Коехорн, състояща се от около сто хиляди войници, напредва на север. Ако не беше въстанието във Верден, вече щяха да са тук. В действителност би било добре да се започнат преговори. В действителност Темерия и Редания нямат достатъчно сили, за да спрат Коехорн. Не и преди стратегическата граница Понтар.

— Река Понтар е на север от нас — прошепна Яре.

— Точно това исках да кажа. Но помни, за това никому нито дума.

— Ще внимавам. Но и когато попадна в отряда ли? И там ли мога да се натъкна на шпионин?

— В строевата част? Близо до фронтовата линия? По-скоро не. Шпионите затова са толкова усърдни преди фронтовата линия, защото се боят да не попаднат там. Освен това, ако бесят всеки войник, който се оплаква, роптае и недоволства, то няма да има кой да воюва. Но ти, Яре, както и в случая с Цири, по-добре си дръж езика зад зъбите. Помни ми думите, в затворена уста не може да влезе нито една муха. Никога. А сега да вървим, ще те изпратя до комисията.

— Ще кажете ли там някоя дума за мен? — Яре погледна с надежда джуджето. — А, господин Цранмер?

— Ама че си глупав, писарушка! Това тук е армия! Да ходатайстват за теб е все едно да си бродираш на гърба със златни букви „неудачник“. Повече няма да има живот за теб в отряда, момче.

— А при вас? — запримигва Яре. — Във вашия отряд?

— Дори не си го помисляй.

— Защото при вас е само за джуджета, нали? — изрече с горчивина момчето. — Не е за мен, нали?

— Да.

„Не е за теб — помисли си Денис Цранмер. — Не е за теб, Яре. Защото аз все още не съм се издължил на Ненеке. И затова искам да се върнеш жив от войната. А Махакамският свободен отряд се състои от джуджета, от същества от чужда и по-лоша раса. Него винаги ще го изпращат с най-опасните задачи, в най-горещите точки. Там, откъдето няма връщане. Там, където не биха изпратили хора.“

— Тогава как да направя така — намръщи се Яре, — че да попадна в хубав отряд?

— А кой според теб е толкова хубав, че да се напъваш за него?

Яре се извърна, чувайки пеене, набиращо сила като вълна от прибоя, разрастващо се като грохота на бързо приближаваща се буря. Силно, мощно, твърдо като стомана. Той вече беше чувал такова пеене.