Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 135

Джуджетата известно време го гледаха мълчаливо.

— Не можах да те разбера съвсем, младежо — каза най-накрая Золтан Чивай. — Ще поясниш ли какво имаш предвид?

— В княжеския съвет… — заговори, запъвайки се Яре. — На Еландер… Та там се говореше, че победата в тази война е толкова важна, защото… Това е най-голямата война, която ще сложи край на всички войни.

Шелдън Скагс прихна и опръска брадата си с бира. Золтан Чивай се разсмя с глас:

— И вие ли мислите така, господа?

Сега беше ред Денис Цранмер да прихне. Ярпен Зигрин запази мълчание, гледайки юношата внимателно и като че ли със съчувствие.

— Синко — каза той накрая много сериозно. — Погледни. Ето там, на бара, седи Евангелина Пар. Трябва да се признае, че тя е голяма. Направо огромна. Но въпреки размерите си, несъмнено тя не е курва, способна да сложи край на всички курви.

* * *

Денис Цранмер зави в една тясна и безлюдна уличка и се спря.

— Трябва да те похваля, Яре — каза той. — Знаеш ли за какво?

— Не.

— Не се преструвай. Пред мен — няма нужда. Достойно за похвала е, че дори окото ти не трепна по време на разговора за Цирила. Още по-похвално е, че дори не си отвори устата… Е, не прави глупави физиономии. Знам много за нещата, които стават при Ненеке, зад стените на храма, можеш да ми вярваш. А ако това не ти е достатъчно, трябва да ти кажа и че чух името, което търговецът записа на медальона. — Джуджето тактично се направи, че не вижда руменината, избила върху лицето на момчето. — Продължавай да се държиш така и по-нататък, Яре. И не само когато става въпрос за Цири… В какво си се зазяпал?

На стената на хамбара в края на улицата някой беше написал с разкривени букви: „ПРАВИ ЛЮБОВ, НЕ ВОЙНА“. Отдолу някой беше добавил с доста по-малки букви: „Ходи по нужда всяка сутрин“.

— По-добре гледай в друга посока, глупако — подхвърли Денис Цранмер. — Само за четенето на такива надписи можеш здравата да загазиш, а ако кажеш нещо не на място, ще те качат на стълба и ще ти съдерат кожата от гърба. Тук осъждат бързо. Много бързо!

— Видях вече окования обущар — промърмори Яре. — За това, че сее дефетизъм.

— Неговото „сеене“ — каза сериозно джуджето, дърпайки момчето за ръкава — най-вероятно се е изразявало в това, че когато е изпращал сина си в армията, е плакал, вместо да крещи патриотични лозунги. За по-сериозно „сеене“ наказват по друг начин. Ела, ще ти покажа.

Двамата излязоха на малък площад. Яре отстъпи назад, притискайки с ръце устата и носа си. На огромно каменно бесило висяха повече от десет трупа. Някои — ако се съди по вида и миризмата им — бяха там от доста отдавна.

— Ето този — посочи Денис, като същевременно пропъждаше мухите — е изписвал глупави надписи по стените. Този е твърдял, че войната е дело на управляващите и че мобилизираните нилфгардски селяни не са му врагове. Третият, подпийнал, разказвал следния виц: „Какво е копието? Това е оръжие на велможите — тояга, на всеки от краищата на която има по един бедняк“. А там, накрая, виждаш ли онази жена? Това е мадам на армейски пътуващ бордей, на чийто фургон е било написано: „Чукай днес, войнико! Защото утре вече може и да не си способен!“.