Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 137

По уличката, идваща откъм замъка, се движеше отряд от кондотиери, строени в редици по трима. Най-отпред, яхнал сив жребец, под украсената с човешки черепи дъска, се движеше командирът им — мъж с орлов нос и с бели коси, сплетени на плитка, която падаше върху бронята.

— Адам „Адю“ Панграт — промърмори Денис Цранмер.

Песента на кондотиерите гърмеше, бучеше, кънтеше. Съпровождана от дрънченето на подковите върху паважа, тя запълваше уличката до покривите на къщите и се издигаше високо над тях, в синьото небе над града.

Загинем ли, не ще пролеят и сълза,нито любовница, нито жена.Отиваме на люта схваткасамо заради дукати.

— Питате кой отряд… — каза Яре, неспособен да откъсне поглед от кавалеристите. — Дори и в такъв като този! В такъв бих искал…

— Всеки си има своя песен — тихо го прекъсна джуджето. — И всеки се разделя по свой начин с живота. Както дойде. И после някои ги оплакват, други — не. По време на война, писарушка, само при пеенето и маршируването всички са наредени в строй. А после, в боя — всекиму каквото е писано. Дали си в Свободния отряд на „Адю“ Панграт, или в пехотата, или в обозите… С блестяща ризница и шапка с пера или с дрипи и въшлясал кожух… На расов кон. Или зад щит… Всеки си получава своето. Както се падне! Е, ето я и комисията, виждаш ли табелката над входа? Там трябва да отидеш, щом си решил да станеш войник. Тръгвай, Яре. Всичко хубаво. Ще се видим, когато всичко свърши.

Джуджето съпроводи с поглед юношата, докато той не се скри зад вратите на кръчмата, заета от наборната комисия.

— Или няма да се видим — добави той тихо. — Не се знае на кого какво е писано. На кого какво ще се падне.

— Яздиш ли кон? Стреляш ли с лък или с арбалет?

— Не, господин комисар. Но умея да пиша, владея калиграфията, а също и старите руни… Знам Старата реч…

— Да се биеш с меч? Да хвърляш копие?

— … чел съм „История на войната“ и произведенията на маршал Пелиграм… И Родерик де Новембре…

— А може би поне умееш да готвиш?

— Не, не умея… Но мога да смятам добре…

Комисарят се намръщи и махна с ръка.

— Начетен умник! Кой поред е за днес? Да му се издаде документ за ПШП. Ще служиш в ПШП, момче. Отиди с този документ в южния край на града, а после, през Мариборската порта — към езерото.

— Но…

— Лесно ще го намериш. Следващият!

* * *

— Хей, Яре! Хей! Почакай!

— Мелфи?

— Аз, че кой друг! — бъчварят се олюля и се облегна на стената. — Точно аз, хе-хе.

— Какво ти е?

— На мен ли? Хе-хе. Нищо! Пийнах малко. Пих за победата над Нилфгард. Ох, Яре, радвам се да те видя, защото мислех, че някъде съм те изгубил… Приятел си ми ти…

Яре отстъпи, сякаш са го зашлевили. Бъчварят вонеше не само на долнопробна бира и още по-долнопробна ракия, но и на лук, чесън и кой знае какво още. И вонеше страшно.

— А къде ти е достойната компания? — попита Яре ехидно.

— За Щуката ли питаш? — намръщи се Мелфи. — Ето какво ще ти кажа: да върви по дяволите! Знаеш ли, Яре, мисля, че не беше добър човек.

— Браво! Бързо си го разгадал.