Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 124

— Така е. По принцип.

— Хубаво е, че мислиш така. — Щуката не отместваше от него сълзящите си очи. — Защото иначе нямаше да си ни подходяща компания и щеше да е най-добре да пътуваш до Визима сам. И да тръгнеш веднага.

Яре мълчеше. Щуката се протегна.

— Казах каквото имах да казвам. Е, момчета, пошегувахме се, повеселихме се, а сега е време за почивка. Ако искаме до вечерта да стигнем до Визима, трябва да тръгнем по изгрев-слънце.

* * *

Нощта беше много студена. Въпреки умората си, Яре, свит на кълбо под наметалото си и притиснал колене едва ли не към брадичката си, изобщо не можеше да заспи. Когато най-накрая заспа, спа лошо, сънищата му постоянно го събуждаха. Повечето от тях изобщо не успя да запомни. Освен два. В първия от тях познатият му вещер Гералт от Ривия седеше под висящи от някакви скали дълги висулки. Неподвижен, замръзнал и вече полузасипан от снега, който продължаваше да вали. В другия сън Цири, яхнала врана кобила и прилепила се към гривата й, се носеше в галоп между уродливи елши, опитващи се да я хванат с кривите си клони.

А, и преди разсъмване му се присъни Трис Мериголд. След миналогодишното пребиваване на магьосницата в храма той я беше сънувал няколко пъти. Сънищата караха Яре да прави нещо, от което много се срамуваше.

Сега, разбира се, не направи нищо такова, от което да се срамува. Просто беше твърде студено.

* * *

На сутринта седмината наистина тръгнаха веднага след изгрев-слънце. Милтън и Ограбек, селските синове наборници, даваха воля на въображението си, съчинявайки военна песничка:

Язди войникът, с ризница дрънчи.Ще те целуне, моме — от пътя се дръпни!Нека ме целуне, кой му забранява?С живота си родината той отбранява!

Щуката, Окултих, Клапрот и залепилият се за тях бъчварски син Мелфи си разказваха вицове, по тяхно мнение — невероятно смешни.

— И нилфгардецът пита: „На какво вони така“? А елфът отговаря: „На лайно!“. Ха-ха-ха!

— Хе-хе-хе!

— Хе-хе-хе-хе! А този слушали ли сте го? Вървят нилфгардец, елф и джудже. Гледат: лети прилеп…

Колкото повече напредваше денят, толкова по-често срещаха по пътя други странници, селски каруци, колони от наборници, маршируващи армейски части. Някои от каруците бяха натоварени със стока, след тях бандата на Щуката вървеше с носове, едва ли не долепени до земята, като хрътки, обирайки всичко, което падне — ту морков, ту картоф, ряпа или дори глава лук. Скриха предвидливо част от придобивките за тежки моменти, а останалото изядоха, без да спират с вицовете.

— … а нилфгардецът: „Пфу-у-у!“. И напълнил гащите! Ха-ха-ха-ха!

— Ха-а, ха-ха-ха, ха-а! О богове, не издържам… Напълнил гащите… Ха-а-а, ха-а-а, ха-а-а!

— Хе, хе-е-е, хе-е-е!

Яре чакаше повод и удобен случай, за да се отдели от тях. Не му харесваше Щуката, нито пък Окултих. Не му харесваха погледите, които Щуката и Окултих хвърляха на изпреварващите ги търговски фургони, селските каруци и седящите в тях жени и девойки. Не му харесваше подигравателният тон на Щуката, когато той постоянно се връщаше на въпроса относно целесъобразността на това някой да се записва доброволно в армията в момент, в който поражението и гибелта са сигурни и неизбежни.