Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 122

— Имам нож!

— Виж ти! — усмихна се фъфлещият, приближавайки се. — Той има нож! Кой би си помислил?

Яре не можеше да побегне. Ужасът беше превърнал краката му в два забити в земята стълба. Усети спазъм, стискащ гърлото му като примка.

— Хей! — извика третият тип, който имаше млад и учудващо познат глас. — Та аз го познавам! Да, да, познавам го! Оставете го, казвам ви, той ми е приятел! Яре? Позна ли ме? Аз съм Мелфи. Хей, Яре? Позна ли ме?

— Поз… нах… — Яре с всички сили се бореше с някакво отвратително, непреодолимо, непознато му досега усещане. Едва когато почувства болка в бедрото си, удрящо се в гредите на моста, разбра какво е това усещане.

Усещането, че губи съзнание.

* * *

— Ама че изненада! — каза Мелфи. — На това му се вика случайност! Да срещна свой човек! Познат от Еландер! Приятел! А, Яре?

Яре преглътна късчето твърда и лепкава сланина, с която го почерпи странната компания, хапна си една печена ряпа. Не отговори, само кимна към заобиколилата огнището шесторка.

— И накъде си тръгнал, Яре?

— Към Визима.

— Ха! Та и ние сме към Визима! Какво съвпадение! А, Милтън? Помниш ли Милтън, Яре?

Яре не го помнеше. Не беше сигурен дали изобщо го е виждал някога. Впрочем Мелфи също малко преувеличаваше, наричайки го приятел. Той беше син на бъчвар от Еландер. Когато двамата заедно посещаваха началното училище към храма, Мелфи редовно пердашеше Яре и го наричаше „заченато в копривата копеленце“. Това продължи около година, след изтичането на която бъчварят взе сина си от училището, защото стана ясно, че момчето не е годно за друго, освен да прави бъчви. Така че Мелфи, вместо с пот на челото да опознава тайните на четмото и писмото, започна с пот на челото да рендосва дъски в работилницата на баща си. А когато Яре се изучи и по препоръка на храма беше приет на длъжност помощник-писар в градския съд, бъчварят чирак — по примера на баща си — започна да му се кланя до земята, да му дава подаръци и да демонстрира приятелски чувства.

— … отиваме във Визима — продължаваше да разказва Мелфи. — В армията. Всички до един отиваме в армията. Ето тези тук, Милтън и Ограбек, синове на селяни, имат да изпълняват повинност, знаеш как е…

— Знам. — Яре хвърли поглед към синовете на селяните, светлокоси, еднакви като братя, ръфащи някаква неизвестна, изпечена в жарта храна. — По един на всеки десет ниви. Землена повинност. А ти, Мелфи?

— С мен се получи следното — въздъхна бъчварският син: — Първият път, когато Гилдията трябваше да даде наборник, баща ми се откупи и не участва в жребия. Но номерът не мина, наложи се втори жребий, защото градът реши така… Знаеш как е…

— Знам — отново потвърди Яре. — Законът за допълнителното набиране на наборници, приет от съвета на град Еландер на шестнайсети януари. Необходим заради опасността от нилфгардско нападение.

— Щука, чуй го само как говори — хрипливо се намеси в разговора набитият и остриган до кожа тип, който се казваше Окултих и който първи го беше посрещнал на моста. — Господинчо! Някакъв умник!