Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 123

— Умник! — подкрепи го провлачено вторият едър тип, с вечно цъфнала върху физиономията глупава усмивка. — Всезнайко!

— Млъквай, Клапрот! — изрече бавно онзи, когото бяха нарекли Щуката, най-възрастният в компанията, висок, с увиснали мустаци и с обръснат тил. — Щом е умник, тогава е добре да го слушате какво говори. Може да има полза от него. Учеността никога не вреди. Е, почти никога. И почти на никого.

— Което си е вярно — вярно си е — съгласи се Мелфи. — Яре наистина не е глупав, чете и пише… Учен! В Еландер работеше за съдебния пристав, а в храма на Мелителе отговаряше за цяла библиотека от книги…

— Интересното е — прекъсна го Щуката, разглеждайки Яре през дима и искрите, — какво прави такъв съдебно-храмов книжен плъх по пътищата?

— Същото като вас — отвърна юношата. — Отивам да се запиша в армията.

— А за какво му е притрябвала на един съдебно-храмов учен армията? — Очите на Щуката проблеснаха, отразявайки светлината така, както рибите отразяват блясъка на борината, запалена на носовете на лодките нощем. — Защото нали не е от наборниците? Всеки глупак знае, че храмът е освободен от задължението да дава наборници. Всеки глупак знае също, че всеки един съд може да отърве писаря си от служба. Та каква е работата, господин чиновник?

— Отивам в армията като доброволец — обясни Яре. — Отивам сам, по собствена воля, не като наборник. Отчасти по лични причини, но главно от чувство за патриотичен дълг.

Компанията избухна в гръмогласен хоров смях.

— Гледайте, момчета — обади се най-накрая Щуката, — какви противоречия има понякога в човека. Две природи. Юношата уж е учил и знае много, при това явно е природно умен. Би трябвало да знае какво става в тази война, кой кого побеждава и скоро изцяло ще победи. А той, както сами чухте, без принуда, по собствена воля, от патриотични подбуди, иска да се присъедини към губещата страна.

Никой не направи коментар. Включително и Яре.

— Такива патриотични подбуди — продължи след малко Щуката — обикновено са характерни за хората с болни мозъци, какъвто може и да е случаят със съдебно-храмовия възпитаник. Но стана въпрос и за някакви лични причини. Страшно ми е интересно: какви са тези лични причини?

— Те са толкова лични — отсече Яре, — че няма да говоря за тях. Още повече, че вие, любезни господа, също не бързате да разкажете за своите причини.

— Я гледай — обади се след кратка пауза Щуката. — Ако някой простак ми беше казал такова нещо, моментално щеше да получи един по физиономията. Но щом е учена писарушка… Ще му се размине… този път. И отговарям: аз също отивам в армията. И също като доброволец.

— Като някой болен мозък се присъединяваш към губещите? — Яре сам се учуди откъде събра тази дързост. — Пътьом обирайки пътниците по мостовете?

— Той още ни е обиден за засадата на моста — закикоти се Мелфи, изпреварвайки Щуката. — Стига, Яре, това беше само шега. Съвсем невинна. Нали, Щука?

— Точно така. — Щуката се прозина и така изщрака със зъби, че се чу ехо. — Невинна шегичка. Животът е тъжен като теле, водено към кланицата. Само с такива шегички човек може да се развесели. Не е ли така, писарушка?