Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 118

Цири се обърна и започна да наблюдава. Отне му доста време да изплува. Изпълзя на спускащите се към водата мраморни стъпала и се просна върху тях неподвижно, с течащи от него вода и кръв.

— Няколко седмици в леглото, в бинтове, със сигурност ще са ти от полза — промърмори тя.

Хвана пръта и силно отблъсна лодката. Река Easnadh набираше скорост, лодката плаваше все по-бързо. Скоро последните постройки на Тир на Лия останаха зад гърба на Цири.

Тя повече не се обърна назад.

Отначало стана много тъмно, когато лодката заплува в старата гора, между дърветата, чийто клони се събираха над реката, образувайки свод. После просветля, гората свърши, по двата бряга се заредиха елши и тръстика. В чистата преди това река започнаха да се появяват стръкове трева, водорасли, дънери. Когато небето се озаряваше от мълнии, Цири виждаше във водата кръгове, а когато удареше гръм, чуваше плясъците на уплашената риба. Нещо постоянно бълбукаше и плискаше, мляскаше и джвакаше. Няколко пъти близо до лодката се появяваха големи фосфоресциращи очи, неколкократно лодката потрепваше, сблъскала се с нещо голямо и живо. „Не всичко тук е толкова хубаво, за непривикналите този свят е смъртоносен“ — припомни си тя думите на Ередин.

Реката се разшири. Появиха се островчета и ръкави. Цири остави лодката да плува накъдето я носи течението. Но започна да се притеснява. Ами ако влезе в грешен канал?

Едва успя да помисли за това, и от брега, от храсталаците, долетяха цвиленето на Келпи и силният телепатичен сигнал на еднорога.

— Ти си тук, Конче!

Да побързаме, Звездоока. Движи се след мен.

— Към моя свят?

Първо трябва да ти покажа нещо. Така наредиха Старите.

Потеглиха първо през гората, после през степта, през гъсто обрасли дерета и клисури. Проблясваха мълнии, гърмяха гръмотевици. Бурята беше все по-близо, задуха вятър.

Еднорогът отведе Цири в една от клисурите.

Тук.

— Какво има тук?

Слез от коня и виж.

Тя слезе на земята. Почвата беше неравна. Цири се спъна в нещо. Проблесна мълния и Цири нададе приглушен вик.

Намираше се сред море от кости.

Пясъчните склонове на клисурата се ронеха, най-вероятно от дъждовете. И се беше показало онова, което се криеше под тях. Гробище. Морга. Огромни купища от кости. Пищяли, тазове, ребра, бедрени кости. И черепи.

Цири се наведе и вдигна един от тях.

Проблесна мълния и Цири изкрещя. Разбра чии останки лежат тук.

Черепът, носещ следа от удар с острие, имаше и кучешки зъби.

Сега разбираш — прозвуча в главата й. — Сега вече знаеш. Това го направиха те, Aen Elle. Кралят на Елшите. Лисицата. Ястреба. Този свят изобщо не беше техен. Стана техен, след като го завладяха. Когато отвориха Ard Gaeth, след като измамиха и използваха нас така, както сега се опитаха да измамят и използват теб.

Цири изпусна черепа от ръцете си.

— Злодеи! — извика тя в нощта. — Убийци!

По небето с грохот премина мълния. Ихуараквакс зацвили силно, предупредително. Тя го разбра. Скочи на седлото с едно движение и с вик подкара Келпи в галоп.

По следите им идваха преследвачи.

* * *

„Това вече някога е било — мислеше си тя, препускайки в галоп срещу биещия в лицето й вятър. — Това вече някога се е случвало. Такова диво препускане в тъмнината, в нощ пълна със страшилища, призраци и привидения.“