Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 116

Лицето и ръцете на Краля на Елшите бяха почти толкова бели, колкото и ризата.

Той вдигна очи към Цири. В тях имаше пустота.

— Шиадал? — прошепна елфът. — Добре, че дойде. Знаеш ли, говореха, че си умряла.

Той разтвори юмрук, нещо падна върху килима. Шишенце от сиво-зелен нефрит.

— Лара. — Кралят на Елшите поклати глава, докосна шията си, сякаш златният кралски обръч го задушаваше. — Caem a me, luned. Ела при мен, дъще. Caem a me, elaine.

В дъха му Цири усети смъртта.

— Elaine blath, feainne wedd… — заговори напевно той. — Mire, luned, лентичката ти се е развързала. Позволи ми…

Понечи да вдигне ръка, но не можа. Въздъхна дълбоко, рязко вдигна глава, погледна я в очите. Този път с разумен поглед.

— Zireael. Loc’hlaith. Ти наистина си Предопределението, Господарке на езерото. И моя господарке, както се оказва. — След кратка пауза той отново се обади: — Va’esse deirdeadh aep eigean… — Цири с ужас осъзна, че движенията и говорът му започват кошмарно да се забавят. — Добре, че все пак нещо започва — завърши той с въздишка.

Иззад прозореца долетя протяжен гръм. Бурята още беше далече, но бързо се приближаваше.

— Въпреки всичко никак не ми се иска да умирам, Zireael — каза той. — И ми е страшно тъжно, че се налага. Кой би предположил? Мислех, че няма да ми е мъчно. Живях дълго, научих всичко. Преситих се от всичко… И все пак сега изпитвам съжаление. И знаеш ли какво още? Наведи се. Ще ти го кажа на ухото. Нека това бъде наша тайна.

Тя се наведе.

— Страх ме е — прошепна той.

— Знам.

— Още ли си тук?

— Тук съм.

— Va faill, luned.

— Сбогом, Кралю на Елшите.

Тя седя до него и го държа за ръката, докато той не утихна и лекото му дихание не угасна. Не бършеше сълзите си. Остави ги да си текат.

Бурята се приближаваше. Хоризонтът пламтеше от мълниите.

* * *

Бързо изтича по мраморните стъпала на терасата с колоните, до която се поклащаха лодките. Отвърза едната, крайната, тази, която беше привлякла погледа й още вечерта. Отблъсна се от терасата с дългия махагонов прът, който предварително беше извадила от корниза в стаята си. Защото се съмняваше, че лодката ще я слуша така, както слуша Авалак’х.

Лодката тръгна безшумно по течението. В Тир на Лия беше тихо и тъмно. Само статуите върху терасите я съпровождаха с мъртвите си погледи. Цири броеше мостовете.

Небето над гората се освети от заревото на мълния, след известно време протяжно се разнесе гръм.

Третият мост.

Нещо се понесе през моста, тихо и ловко като огромен черен плъх. Лодката се разклати, когато той скочи на носа й. Цири захвърли пръта на дъното на лодката и измъкна меча си.

— Значи все пак реши да ни лишиш от компанията си? — изсъска Ередин Бреак Глас.

Той също извади меча си. В краткия проблясък на една мълния Цири успя да разгледа оръжието. Имаше острие само от едната страна; беше леко извит, блестящ и несъмнено остър, с дълга ръкохватка и предпазител във вид на кръгла ажурна пластина. От пръв поглед си личеше, че елфът умее да използва меча.

Неочаквано той люшна лодката, здраво опрял крака в борда. Цири ловко запази равновесие, успокои лодката със силно накланяне на тялото и сама се опита да направи същия номер, скачайки върху борда и с двата си крака. Ередин се олюля, но запази равновесие и налетя върху нея с меча напред. Тя парира удара, защитавайки се инстинктивно, защото не виждаше почти нищо. Отговори с бърз удар отдолу. Ередин отби и сам нанесе удар. Цири също отби. От остриетата излитаха искри като от огниво.