Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 119

— Напред, Келпи!

Безумен галоп, очите сълзят. Една светкавица разсича небето и под светлината й Цири вижда елшите, наредени от двете страни на пътя. Уродливите дървета протягат към нея своите дълги възлести ръце-клони от всички посоки, щракат с черните си хралупи-уста, сипят подире й проклятия и заплахи. Келпи цвили пронизващо, носи се толкова бързо, че копитата й сякаш едва докосват земята. Цири се притиска към шията на кобилата. Не само за да намали съпротивлението на въздуха, но и за да не налети на клоните на елшите, които и без това се опитват да я повалят или смъкнат от седлото. Клоните свистят, плющят, млатят я, опитват се да се вкопчат в дрехите и косите й. Уродливите дънери се люлеят, хралупите щракат и бучат.

Келпи цвили диво. Еднорогът й отговаря по същия начин. Той е снежнобяло петно в мрака, показващо пътя.

Препускай, Звездоока! Препускай с всички сили!

Елшите са все повече, все по-трудно й е да избягва клоните им. Скоро те съвсем ще преградят пътя й.

Отзад се чува вик. Гласът на преследвачите.

Ихуараквакс цвили. Цири приема сигнала му. Разбира значението му. Още по-плътно се притиска към шията на Келпи. Няма нужда да пришпорва кобилата. Страхът я кара да лети в главоломен галоп.

Нов сигнал от еднорога, по-ясен, врязващ се в мозъка й. Това е указание, даже нареждане.

Скачай, Звездоока. Трябва да скочиш. На друго място, в друго време.

Цири не разбира, но се опитва да разбере. Много се старае да разбере, съсредоточава се. Съсредоточава се толкова силно, че кръвта започва да шуми и пулсира в ушите й…

Мълния. А после внезапна тъмнина, мека и черна, пълен мрак без никаква светлинка.

Шум в ушите.

* * *

Вятър в лицето. Студен вятър. Капки дъжд. Мирис на борове в ноздрите.

Келпи хвърля къчове, пръхти, тропа с крака. Шията й е мокра и гореща.

Мълния. Почти веднага след нея — и гръм. Под светлината на мълнията Цири вижда Ихуараквакс, тръскащ главата и рога си, ровещ в земята с копита.

— Конче?

Тук съм, Звездоока.

Небето е пълно със звезди. Със съзвездия. Драконът. Снежната кралица. Седемте козлета. Стомната.

А почти над самия хоризонт — Окото.

— Получи се — въздъхна Цири. — Успяхме, Конче. Това е моят свят!

Сигналът му беше толкова ясен, че Цири разбра всичко.

Не, Звездоока. Избягахме от техния свят. Но това съвсем не е същото място, не е същото време. Чака ни още дълъг път.

— Не ме оставяй сама.

Няма да те оставя. Аз съм ти длъжник. Трябва да ти се отплатя. Докрай.

* * *

Едновременно с надигащия се вятър небето на запад потъмня, прииждащите вълни от облаци загасиха съзвездията едно след друго. Угасна Драконът, угаснаха Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Угасна Окото, продължило да свети по-дълго от останалите.

Небето на хоризонта припламна за кратко от поредната мълния. Разнесе се приглушен грохот. Вятърът се усилваше, запращаше в очите прах и сухи листа.

Еднорогът изцвили и изпрати телепатичен сигнал.