Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 115

— Не разбирам.

Ти си страшно оръжие. Не можем да допуснем това оръжие да попадне в ръцете на Краля на Елшите, Лисицата и Ястреба.

— Кой? — учуди се тя, но после се досети кои са Лисицата и Ястреба. — Аха…

Кралят на Елшите вече е стар. Но Лисицата и Ястреба не могат да придобият власт над Ard Gaeth, Вратите между световете. Веднъж те вече я получиха. И веднъж я изгубиха. Сега не могат нищо, освен да блуждаят, да се скитат сред световете крачка по крачка, сами като привидения, безсилни. Лисицата — до Tir na Bea Arainne, Ястреба и конниците му — до Спиралата. По-нататък не могат, нямат сили. Затова мечтаят за Ard Gaeth и за власт. Ще ти покажем по какъв начин веднъж вече са използвали тази власт. Ще ти покажем това, Звездоока, когато си тръгнеш оттук.

— Не мога да си тръгна оттук. Направили са ми магия. Бариерата. Geas Garadh…

Никой не може да те задържи. Ти си Господарката на Световете.

— Да, бе. Нямам никаква стихийна дарба, не съм господарка на нищо. А от Силата се отказах там, в пустинята, преди година. Кончето е свидетел.

В пустинята ти се отказа от фокусничествата. Не е възможно да се откажеш от Силата, която е в кръвта ти. Все още я имаш. Ще те научим как да я използваш.

— А да не би случайно вие да искате да се сдобиете с тази Сила, с тази власт над световете, която уж притежавам? — извика тя.

Не е така. На нас твоята сила не ни трябва. Ние винаги сме я притежавали.

Повярвай им — помоли Ихуараквакс. — Повярвай им, Звездоока.

— При едно условие.

Еднорозите вдигнаха глави, издуха ноздри, от очите им сякаш се посипаха искри. „Те не обичат да им поставят условия — помисли си Цири, — те не обичат дори звученето на тази дума. Pest, не знам дали постъпвам правилно… Само да не приключи всичко трагично…“

Слушаме те. Какво е условието ти?

— Ихуараквакс да дойде с мен.

* * *

Привечер се събраха облаци, стана задушно. Над реката се вдигна плътна лепкава мъгла. А когато над Тир на Лия се спусна мракът, в далечината с глухо бучене се обади бурята, озарявайки хоризонта с проблясванията на мълнии.

Цири вече отдавна беше готова. Облечена в черно, с меча на гърба, развълнувана и напрегната, тя нетърпеливо изчака мрака.

Тихо прекоси пустия вестибюл, прокрадна се край колонадите, излезе на терасата. Река Easnadh проблясваше като смола в тъмнината, върбите шумяха.

През небето премина далечен гръм.

Цири изведе Келпи от конюшнята. Кобилата знаеше какво трябва да направи. Послушно потегли в тръс към Порфирния мост. Цири гледа известно време подире й, после се обърна към терасата, край която стояха лодки.

„Не мога — помисли си. — Ще му се покажа още веднъж. Може би така ще успея малко да забавя преследването? Рисковано е, но не мога иначе.“

В първия момент й се стори, че него го няма и кралските покои са пусти. Такава тишина и безжизненост царяха там.

Забеляза го едва след малко. Той седеше в ъгъла, с бяла риза, разтворена на белите му гърди. Ризата беше ушита от толкова тънък плат, че изглеждаше като мокра върху тялото му.