Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 108

Той дръпна трензелата на коня толкова силно, че животното изхриптя и отстъпи няколко крачки назад. От устата му потече пяна.

— Защо ти е ризницата? — измери Цири елфа с поглед. — Да не се готвиш за война?

— Точно обратното. Искам мир. Освен нрава си, твоята кобила има ли и други достойнства?

— Например?

— Искаш ли да се надбягваме?

— Ако искаш, защо не? — Тя се изправи на стремената. — Нататък, към онези кромлекси…

— Не — прекъсна я той. — Нататък — не.

— Защо?

— Забранена територия.

— За всички, предполагам?

— Не за всички, разбира се. Компанията ти е твърда ценна за нас, Лястовичке, за да рискуваме да се лишим от нея заради теб самата или заради някой друг.

— Кой друг? Нали нямаш предвид еднорозите?

— Не искам да те отегчавам с разговори за това какво имам предвид.

— Не разбирам.

— Знам, че не разбираш. Еволюцията не ти е дала достатъчно мозъчни гънки, за да разбереш. Слушай, ако искаш да се надбягваме, нека да бъде покрай брега. Ето оттам. До Порфирния мост, третия подред. После през моста на другия бряг, оттам — покрай брега по течението на реката, финалът — при вливащия се в реката ручей. Готова ли си?

— Винаги.

Той пришпори с вик жребеца си, който се понесе като ураган. Преди Келпи да беше потеглила, той вече беше далеч пред нея. Жребецът препускаше така, че земята се тресеше, но не можеше да се сравнява с Келпи. Тя го настигна бързо, още преди Порфирния мост. Мостът беше тесен. Ередин извика, и жребецът, колкото и невероятно да изглеждаше, увеличи скоростта си. Цири моментално съобрази за какво става въпрос. През моста в никакъв случай не можеха да минат два коня едновременно. Единият трябваше да направи път на другия.

Но Цири нямаше намерение да отстъпва. Прилепи се за гривата и Келпи се понесе напред като стрела. Отърка се от стремето на елфа и влетя първа на моста. Ередин изкрещя, жребецът се вдигна на задните си крака, удари хълбока си в алабастровата статуя и я повали от пиедестала й, разбивайки я на парчета.

Цири, кикотейки се, галопираше през моста, без да се обръща.

При ручея се спря и го изчака.

Той пристигна след минута, ходом. Спокоен и усмихнат.

— Моите поздравления — каза кратко, слизайки от коня. — Както за кобилата, така и за амазонката.

Макар и вътре в себе си да беше горда като паун, тя само изсумтя пренебрежително.

— Е, какво? Няма да ни слагаш железен мундщук?

— Само с твое съгласие — усмихна се двусмислено той. — Има кобили, които обичат грубите ласки.

— Съвсем неотдавна ме приравни с тор. — Погледна го тя надменно. — А сега говорим за ласки?

Той се приближи до Келпи, потупа я по шията, поклати глава, убеждавайки се, че е суха. Келпи дръпна главата си и изцвили протяжно. Ередин се обърна към Цири.

„Ако и мен ме потупа — помисли си тя, — ще съжали.“

— Ела с мен.

Покрай вливащия се в реката ручей, който се спускаше от стръмен, горист склон, нагоре водеха обрасли с мъх стълби, направени от плочки пясъчник. Стълбите бяха многовековни, напукани и раздробени от корените на дърветата. Движеха се нагоре в зигзаг, на места пресичайки ручея във вид на мостчета. Бяха заобиколени от гора, дива гора, пълна със стари дървета — ясени и габъри, тисове, явори и дъбове, лещак, тамарикс и касис. Миришеше на пелин, босилек, коприва, влажни камъни, пролет и плесен.