Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 107
Анджей Сапковски
Висогота се изправя. Зад гърба му има зима, сняг, виелица. Вятърът вее и свисти.
Пред нея, във виелицата, е Гералт, яхнал кон. Цири го разпознава, макар че на главата му има кожена шапка, а около лицето му е омотан вълнен шал. Зад него се мяркат други конници, фигурите им са размити, така омотани, че е невъзможно да се разпознае кой кой е.
Гералт гледа към нея. Но не я вижда. Снегът се сипе в очите му.
— Гералт! Това съм аз! Тук!
Той не я вижда. И не чува виковете й във виелицата.
— Гера-а-алт!
„Това е муфлон — казва Гералт. — Това е само един муфлон. Връщаме се.“
Конниците изчезват, разтварят се сред виелицата.
— Гера-а-алт! Не-е-е!
* * *
Тя се събуди.
* * *
На сутринта веднага отиде в конюшнята. Дори без да закусва. Не искаше да се среща с Авалак’х, не искаше да разговаря с него. Предпочиташе да избягва натрапчивите, любопитни, въпросителни, лепкави погледи на другите елфи и елфки. Елфите, които във всеки друг случай бяха демонстративно равнодушни, проявяваха жив интерес към случващото се в кралската спалня, и Цири беше сигурна, че стените на двореца имат уши.
Тя намери бокса на Келпи, откри седлото и юздата. Още не беше успяла да оседлае кобилата, когато около нея се озоваха слугите, сивите елфки, с една глава по-ниски от
— Благодаря — каза Цири. — Щях да се справя и сама, но благодаря. Много сте мили.
Най-близката елфка се усмихна и Цири потрепна.
Защото в устата на девойката имаше и кучешки зъби.
Цири подскочи към нея толкова бързо, че момичето едва не приседна от уплаха. Махна косата от ухото й. Ухо, което се оказа без заострен връх.
— Ти си човек!
Девойката, а заедно с нея и всички останали — се хвърлиха върху изметения под. Наведоха глави, в очакване на наказание.
— Аз… — започна Цири, жестикулирайки с юздата. — Аз…
Не знаеше какво да каже. Девойките все още стояха коленичили. Конете неспокойно пръхтяха и тропаха с крака в боксовете.
Отвън, вече върху седлото, тя все още не можеше да събере мислите си. Човешки девойки. Слуги, но това не беше най-важното. Важното беше, че и в този свят има
„Хора — поправи се тя. — Започвам да мисля като елфите!“
От мислите й я изтръгна цвиленето и подскокът на Келпи. Тя вдигна глава и видя Ередин.
Той беше върху сивия си дорест жребец, този път без демоничния букранион и по-голямата част от останалата бойна украса. Само ризницата все така проблясваше под наметалото му, преливащо се в множество оттенъци на червеното.
Жребецът ги поздрави с хрипливо цвилене, тръсна глава и показа на Келпи жълтите си зъби. Придържайки се към принципа, че нещата се уреждат с господарите, а не със слугите, Келпи насочи зъби към ухото на елфа. Цири рязко дръпна юздата.
— Внимавай — каза тя. — Дръж се на разстояние. Моята кобила не обича чужди лица. Може да те ухапе.
— На такива, които хапят — измери я той със зъл поглед, — трябва да им се слагат железни мундщуци. За да им пускат кръв. Чудесен начин за изкореняване на лошите навици. Дори у конете.
