Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 105

— Дори не знаеш за какво говориш.

— А ако причината е в мен — каза тя, без да променя изражението и тона си, — значи ти си сгрешил, Авалак’х. Не си довел в този свят точния човек.

— Не разбираш какво говориш, Zireael.

— Ако всички вие се гнусите от мен — изкрещя тя, — възползвайте се от метода на животновъдите, отглеждащи мулета. Какво, не го ли знаеш? Показват на жребеца кобила, а после му завързват очите и му пробутват магарица!

Той дори не благоволи да й отговори. Безцеремонно се извърна и си тръгна по алеята.

— А може би ти ще го направиш? — извика тя. — Искаш ли да се отдам на теб? А? Няма ли да се пожертваш? Нали уж имам очите на Лара?

С два скока той се озова до нея, ръцете му като змии се протегнаха към шията й и я стиснаха като стоманени клещи. Тя разбра, че стига да поиска, ще я удуши като пиле.

Той я пусна. Наведе се и я погледна в очите.

— Коя си ти, че се осмеляваш по такъв начин да оскверняваш името й? — попита той необичайно спокойно. — Коя си ти, че си позволяваш да ме оскърбяваш, сякаш съм просяк, молещ за подаяние? О, да, виждам каква си. Ти не си дъщерята на Лара. Ти си дъщерята на Крегенан, безумна, арогантна, самовлюбена Dh’oine, типичен представител на една раса, която нищо не разбира, но се стреми да разруши и унищожи всичко, да го превърне в руини с едно докосване, да го оскверни и опетни, дори само чрез мислите си за него. Твоят прародител ми открадна моята любов, самовлюбено и арогантно ми отне моята Лара. Но аз няма да позволя на теб, достойната му дъщеря, да ми отнемеш спомена за нея!

Той се извърна. Цири преодоля спазъма в гърлото си.

— Авалак’х…

Той я погледна.

— Прости ми. Държах се безумно и подло. Прости ми. И ако можеш — забрави.

Той се приближи и я прегърна.

— Вече го забравих — изрече топло. — Да не се връщаме повече към това.

* * *

Когато вечерта тя влезе в кралските покои, измита и вчесана, Ауберон Муиркетах седеше зад масата, навел глава над шахматната дъска. Той безмълвно й даде знак да седне срещу нея.

И спечели в девет хода.

В следващата партия тя играеше с белите и той я спечели в единайсет хода.

Едва тогава той вдигна очите си — необикновените си светли очи.

— Съблечи се, моля.

В едно не можеше да бъде упрекнат — беше деликатен и изобщо не бързаше.

Когато — както и предишния път — той стана от леглото и си тръгна безмълвно, Цири прие това спокойно. Но не можа да заспи почти до разсъмване.

А когато в прозорците блесна утринното зарево и тя най-накрая заспа, сънува много странен сън.

* * *

Висогота, приведен, отърсва капана за ондатри от росата. Шумят люлеещите се от вятъра тръстики.

Чувствам се виновен, Лястовичке. Аз ти подсказах идеята за това безумно приключение. Показах ти пътя към тази проклета Кула.

— Не се упреквай, Стари гарване. Ако не беше Кулата, Бонхарт щеше да ме хване. Тук поне съм в безопасност.

Не си в безопасност тук.

Висогота се изправя.

Зад гърба му Цири вижда хълмове, голи и гладки, издигащи, се от тревите като превитите гърбове на дебнещи в засада чудовища. На един от хълмовете има огромен камък. До него стоят две фигури. Жена и девойка. Вятърът дърпа и развява черните коси на жената.