Читать «Господарката на езерото (том 1)» онлайн - страница 103

— Сама си противоречиш.

— Не е вярно!

— Противоречиш на противоречието. Това е порочен кръг!

— Не! — тръсна глава тя. — Не може да се седи със скръстени ръце! Нищо няма да се случи само!

— Софизъм.

— Не бива да се пилее времето напразно. Така може да се пропусне точният момент! Единственият подходящ и неповторим момент! Защото времето никога не се връща назад.

— Моля — той се изправи. — Погледни тук.

На стената, която той посочи, имаше релеф, изобразяващ огромна люспеста змия. Влечугото, извило се в осморка, беше загризало собствената си опашка. Цири вече беше виждала нещо подобно, но не помнеше къде.

— Това е древната змия Уробос — каза елфът. — Уробос символизира безкрайността и самият той е безкрайност. Той е вечното отпътуване и вечното завръщане. Нещо, което няма нито начало, нито край. Времето е като древния Уробос. Времето — това са отминаващи моменти, песъчинки, изтичащи в пясъчен часовник. Времето — това са моментите и събитията, чрез които толкова охотно се опитваме да го измерим. Но древният Уробос ни напомня, че във всеки един момент, във всяко събитие се съдържа миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки миг е скрита вечността. Всяко отпътуване е същевременно и завръщане, всяко прощаване — среща, всяко завръщане — раздяла. Всичко е едновременно и начало, и край. И ти също — продължи той, без да я поглежда — си едновременно и начало, и край. И понеже си говорим за предопределението, знай, че точно това е твоето предопределение. Да бъдеш начало и край. Разбираш ли?

Тя се поколеба за момент. Но искрящият му поглед я накара да отговори.

— Разбирам.

— Съблечи се.

Той изрече тези думи толкова нехайно, толкова равнодушно, че тя едва не изкрещя от ярост. С треперещи ръце започна да разкопчава жилетката си.

Пръстите не й се подчиняваха, катарамите, копчетата и шнурчетата бяха дребни и неудобни. Макар че Цири действаше възможно най-бързо, желаейки да приключи с всичко колкото се може по-скоро, събличането й продължи цяла вечност. Но елфът, изглежда, не бързаше. Сякаш наистина разполагаше с вечността.

„Кой знае — помисли си тя, — може наистина да е така?“

Вече напълно гола, тя запристъпва от крак на крак, паркетът изстудяваше стъпалата й. Той забеляза това и безмълвно й посочи леглото.

Завивката беше от кожата на норка. Мека, топла и приятна.

Той легна до нея, както си беше с дрехите, даже и с ботушите. Когато я докосна, тя неволно се напрегна, малко ядосана на себе си, защото беше решена до последния момент да се прави на горда и непристъпна. Естествено, зъбите й тракаха. Но колкото и да беше странно, наелектризиращото му докосване успокояваше, а пръстите му я изучаваха и заповядваха. Указваха. В момента, в който тя започна да разбира указанията толкова добре, че даже ги предвиждаше, тя затвори очи и си представи, че това е Мистле. Но нищо не се получи — той беше твърде различен от Мистле.

Дланта му я учеше какво трябва да направи. Тя го послуша. Даже с охота. Припряно.

А той изобщо не бързаше. Успя да я размекне с ласките си, накара я да започне да стене. Да хапе устните си. Доведе я до резки спазми, разтърсващи цялата й същност.