Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 6

— Лайно! — каза тя.

Кракът й тежеше много. Въпреки това тя не искаше да се върне на дивана: Балмора можеше отново да я потърси. Почака с опряно на стената рамо. Разбира се, нищо не й пречеше да телефонира на своя колега, за да попита дали я беше търсил преди малко. Но той щеше да си направи извод, че тя с нетърпение очаква отговор. По-добре беше да го накара да мисли, че не бърза да продава бюрото си. Едно старо огледало в позлатена дървена рамка пред нея отразяваше образа на ниска и пълна жена с дебел ханш, със синя пола и бяла блуза, с един крак, обут в пантоф, а другият — поставен в ботуш от камък. В крайчеца на устата й димеше цигара. А Бетовен се развихряше с всичките си цигулки в грамофонната кутия! „Ах, колко съм фина“ — помисли си тя. Пепел падна върху блузата й. Тъй като телефонът мълчеше, тя тръгна, подскачайки с вдигнат крак. Беше по средата на пътя си, когато някой почука на вратата.

— Влезте! — каза тя.

Но никой не влезе. Може би беше чистачката. Глухата като пън стара Мели. Издула гърди, Мадлен извика силно:

— Влезте де!

И направи малък скок напред със стола си: Вратата се отвори. Един мъж се появи. Мадлен се закова намясто, сякаш беше на кокили.

— Господине? — каза тя.

В същия миг помисли: „Познавам го този!“ И се почувства необикновено смешна с въпросителния си поглед и с крака си в гипс.

— Не знам дали си спомняте за мене… — каза човекът.

— Как не! — отвърна Мадлен. — Господин Козлов, нали?

Той леко се поклони. Тя се мъчеше да бъде спокойна. Но мислите й бушуваха:

— Ранена ли сте? — попита той.

— Нищо не е — измърмори Мадлен. — Глупаво, счупих си крака!

Той й помогна да се дотътри до дивана. Тя би искала да откаже помощта му, но беше невъзможно. Една силна и топла ръка стискаше лакътя й през ръкава на блузката.