Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 7

— Благодаря ви — каза тя, като седна.

И изтегна вцепенения си крак върху една възглавница.

— Минавам из този край — заяви той. — В Париж ми казаха, че Франсоаз прекарва ваканцията си у вас…

— Да.

— Как е тя?

— Много добре.

— Съжалявам, че заряза учението си. Тя беше една от най-добрите ми студентки…

Мадлен смачка угарката си в една чинийка и нервно запали нова цигара. Франсоаз можеше да влезе всеки миг. В никакъв случай не трябваше да срещне този човек. Той обаче никак не се стесняваше. Като че нямаше за какво да се чувства виновен. Тя го изгледа крадешком. Беше по-млад, отколкото си го спомняше. Неправилни черти, мрачен поглед, арогантен и едновременно нежен.

— Щастлив съм, че виждам вашата къща — подзе той. — Франсоаз толкова много ми е говорила! Наистина много хубаво! Промени ли века, човек има желание да живее по-бавно. А, ето и прословутия автомат!…

Той се доближи до негъра-автомат, който се пъчеше върху една кръгла еднокрака масичка.

— Прекрасен! — каза той.

Мадлен чувстваше, че ако не се намеси веднага, той ще седне, ще се заседи така, че не ще може да го изпъди.

— От XVIII век ли е? — попита той.

— Да.

— В движение ли е?

— Да.

Той поклати глава.

— Много добре, много добре…

И двамата замълчаха. После Александър Козлов се наведе към нея и каза нежно:

— Франсоаз не е ли тук?

— Не.

— Бих желал да я видя.

— Съвсем не трябва да я виждате.

— Защо?

— И без това сте й причинили голяма мъка!

Той се престори на учуден.

— Аз?

— Да — изръмжа Мадлен, — аз знам за… за…

Тя не знаеше как да продължи фразата си, измърмори нещо за миг в гнева си и накрая неволно произнесе: — вашата връзка!

Тя съжали веднага за тази демодирана, превзета, смешна дума. По лицето на Александър Козлов се появи усмивка:

— Връзка? О, госпожо! Уверявам ви, че между нас имаше по-скоро нежно приятелство, едно взаимно уважение…

— Приятелство и уважение, които щяха да струват живота на едно дете!

— Нека да не преувеличаваме!

Тя почувства някакво отвращение: какво искаше да каже той?

— Вие забравяте, че тя се опита да се самоубие заради вас!

Очите на Александър Козлов се втренчиха, изведнъж потъмняха, чертите на лицето му се изопнаха, сякаш с цялата си воля се противопоставяше на една неприятна мисъл.

— Как? — извика той. — Не, аз не знаех това…

Очевидно беше искрен. Тази констатация обърка Мадлен и необяснимо защо увеличи гнева й. „По-добре щеше да бъде, ако бях мълчала!“ — помисли си тя с досада.

— Е, добре, сега, когато вече знаете — възрази тя, — ще се съгласите с мен, че вашето присъствие тук е съвсем неуместно. Вървете си веднага!

Той стоеше на мястото си поразен.

— Това е безразсъдно! — измърмори той. — Защо го е направила?

— Вие би трябвало да знаете защо!

Беше се попривдигнала. Погледът й пламтеше, краката й бяха сковани. Той въздъхна, като че ли излизаше от облак.

— Моля да ме извините — каза той. — Навярно по-добре е наистина Франсоаз да не знае за моето посещение.

Мадлен кимна одобрително с брадичка. Несъмнено този човек владееше изкуството да се показва лоялен в мръсните си постъпки. Можеха да го обвиняват във всичко, но не и в злонамереност. А освен това в очите му имаше такава топлота, такава настойчивост! Нищо чудно, че Франсоаз…