Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 5

Той блъсна вратата на частния клуб „Фенерът“, чийто собственик познаваше, и бе облян от черна, топла и шумна вълна? Оглушен и заслепен, си проби път към бара, стисна ръката на две типчета, чиито имена не можеше да си спомни, и седна на края на една табуретка. Пред него в полумрака се кълчеха хора, сериозни като гимнастици при тренировка. Той никога не бе обичал танца заради самото танцуване. А тази вечер всички момичета бяха жалки. С глави, сгушени в раменете, с коси, паднали над очите, и с ръце, размахани като криле. Това беше клиентелата в съботните дни. Отчаян, той се измъкна навън. В „Северен ту“ същата блъсканица и пак такава долнопробна публика. Но подборът на плочите беше прекрасен. Жан-Марк слуша няколко тъжни, малко остарели мелодии, изпи едно дегири и излезе на чист въздух, за да възстанови дишането си след това гмуркане.

Два часът сутринта. Не знаеше вече къде да отиде. Тръгна към къщи. Стъпваше отново по старите следи. Внимание! Мина на другия тротоар. Това не означаваше нищо, но все пак имаше чувството, че прекъсва една връзка, че обърква конците на един навик, че предотвратява някаква смътна интрига. Главното е да се държи здраво. Да се откаже напълно от миналото. Да мрази и да унищожи онова, което е бил.

В момента, когато влизаше в апартамента, го обзе страх; този полъх и тази дълбока тишина бяха приятни като спомен от някакво много сладко лекарство, което е вземал през детството си. Той предпазливо отвори вратата на стаята си и завъртя електрическия ключ. Трите червени рози във вазата. От тях бликаше живот. Помъчи се да не ги гледа, седна в края на леглото и развърза обувките си. „Утре сутринта ще телефонирам на Франсоаз“ — помисли си той.

II

Като прониза Пасторалната симфония, телефонът иззвъня. Мадлен се надигна на лакът и погледна към апарата: навярно беше колегата й Балмора от Кайен, който телефонира за бюрото стил Луи XVI. Той трябваше да й съобщи дали клиентът приема цената. Шест-седем метра я отделяха от нишата с дървената вратичка с резба, в която се криеше телефонът. Трябваше да премине тази пустиня със счупения си крак. Щеше ли да стигне навреме? Когато ставаше, звъненето престана. Разярена, тя си легна отново с възглавнички под гърба и с протегнат крак. Каква идиотка! Нормалните хора си чупят пищяла на крака, когато гонят рекорди със ски, а тя се подхлъзна по плочите на кухнята си. Една настилка, която бе комплектувала някога с толкова голяма любов — бледорозова, антична, изтъркана, блестяща, неправилна, дружелюбна! Добре че Франсоаз беше тук, за да я вдигне! От осем дни бе в гипс, доктор Жуат й забраняваше да ходи. Този доктор прекаляваше! Беше се настанила на дивана в партера. Грамофонни плочи, книги, бродерия, вестници — всичко й беше подръка. Всичко, освен телефона. Тя се отегчаваше. Вдругиден ще има гипсово стъпало и ще си вземе патерици! Тогава животът ще стане поносим. Франсоаз я заместваше в магазина на другата страна на улицата. Преминаващи оттук клиенти бяха дошли да я повикат. От няколко седмици тя бе започнала да харесва професията. Мадлен я беше посветила в тънкостите на антикварната търговия и я беше водила на търговете в околността. Франсоаз обичаше старите безстопанствени вещи, наранени по повърхността си, със загадъчно минало. Пък и това занимание я развличаше. Тя никога вече не говореше на Мадлен за своето отчаяние. Все пак, дори когато се усмихваше, погледът й бе забулен в тъга. Телефонът пак звънна. Този път на всяка цена трябваше да влезе във връзка. Мадлен се завъртя на седалището си и постави десния си крак върху плочите. Горещи мравки полазиха по нейния изтръпнал крак. Тя се изправи върху здравия си крак, а левият увисна пет сантиметра над пода със своята гипсова обвивка. Хвана се за облегалото на един стол, за да не падне. Като го тласкаше на пресекулки пред себе си, тя стигна до нишата на телефона. Когато вдигна слушалката, звъненето спря.