Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 4

В стаята на Жан-Марк не беше се променило нищо. Мебелите в стил Карл X от светло дърво, сивите литографии по стените, няколкото книги по етажерките на остъклената библиотека, разтвореното легло, чистите пешкири при умивалника — той едва ли не се разнежи. Но очите му се спряха върху три червени рози, разцъфтели в една ваза, и мигновено мисълта му се вледени. Тези три червени рози бяха белегът на Карол, знакът на съгласие, повикът за спазване на установения ред. Не беше ги поставила случайно тук, а навярно за да възкреси в него едно чувство, което той бе пожелал да превърне в спомен. Е, добре, тя си губи времето, ако вярва, че ще го развълнува с тази маневра! Пътуването му го беше обновило, освежило и излекувало. Освободен от миналото си, той вече не се страхуваше от нищо и от никого.

Изведнъж почувствува, че се задушава между тези четири стени. Движението, което го беше пренесло от един континент в друг, продължаваше вътре в него. Нямаше никакво желание да си ляга. Увери се, че ключът от апартамента е в джоба му, и излезе.

Септемврийската нощ беше топла и мрачна. Площад „Сен Жермен де Пре“, кафенетата бяха препълнени с посетители. Жан-Марк седна на терасата на „Двете маймуни“, поръча си халба бира и съжали, че е сам. Би предпочел да сподели с някой приятел впечатленията си. Утре ще види Дидие Копелен. Но Дидие не разбираше Америка като него. Преминаха група младежи и девойки, които спореха. Стори му се, че се намира в Гринич Вилидж. „Всички млади си приличат — реши Жан-Марк. — С тази само разлика, че ония там принадлежат на една голяма, благоденстваща и оптимистична нация, на чийто език говори половината от цивилизования свят, а пък тия тук принадлежат на една слаба нация, цялата омотана в миналото й неспособна да разпростре влиянието си отвъд съседните страни“. Древността, слабостта на Франция никога не бяха му се представяли толкова ясно. Как може човек да бъде французин през XX век? Той се питаше и с поглед галеше машинално яворовите дървета по булевард „Сен Жермен“. В Ню Йорк беше загубил навика да вижда дървета. Тия тук бяха клонести, мощни, пълни с мъзга. Балони от листа, облаци от зеленина бяха бухнали пред мрачните фасади. Само като ги гледаш, в устата ти нахлува тъжна, горчива прохлада. Едно много сполучливо осветление очертаваше камбанарията отдолу, в ракурс. Ниски къщи, пълни със заспали рано буржоа, обкръжаваха площада. Автомобилите се движеха в непрекъснат поток сред искрящо блещукане. Сигнални светлини, светлини от светещи фирми, светлини от улични лампи — в това кръстосване на лъчи се плъзгаха човешки сенки, разменяха се обещания, зрееха драми. Постепенно Жан-Марк чувстваше как безмълвно се сраства с всичко, което виждаше. Дали равновесието на тези стари камъни и на тази млада зеленина, на това минало и на това настояще не му създаваше едно такова чувство на спокойствие? Той пресметна, че в този момент здрачът едва обгръща небето над Манхатън. Умората и отчуждаването поддържаха у него едно приятно опиянение. Той стана, тръгна безцелно по улиците, като вдишваше миризмата на Париж и гледаше минувачите право в очите, така, както никога не бе посмял да направи в Ню Йорк. И изведнъж, съвсем необяснимо, се почувства щастлив, че отново се къпе в музиката на своя език. Нямаше никакво значение, че Франция не е толкова богата, толкова просторна, толкова многобройна, толкова могъща, толкова организирана като Съединените щати! Само тук и никъде другаде трябваше да води своята борба като мъж.