Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 8

— Сбогом, госпожо…

Мадлен почувства романтична тръпка в сърдечната област. „Бедната ми“ — помисли тя. И очите й широко се разтвориха. Това, от което най-много се страхуваше, щеше да стане. Вратата се отвори зад Александър Козлов. Нахлулият въздух надигна един лист от вестника на масата.

Радостен глас извика:

— Готово, Маду! Продадох двете севърски порцеланови вазички!

Франсоаз, изправена на прага, размахваше банкноти в ръката си. Краят на фразата й беше произнесен със сподавен глас. Тя отпусна ръка. Болезнено смайване се изписа по лицето й. Потисната, Мадлен не знаеше какво да предприеме, за да предотврати катастрофата. След дълго мълчание Франсоаз прошепна:

— О!… Вие сте…

— Добър ден, Франсоаз — каза Александър Козлов.

Тя стисна машинално ръката, която той й подаде, направи няколко крачки, постави парите върху кръглата масичка. Мадлен, която сега я гледаше откъм гърба, беше изпълнена с догадки. Изведнъж Франсоаз се обърна и някаква необикновена веселост блесна в очите й.

— Смешно е, че ви виждам тук! — каза тя с трептящ глас, като гледаше Александър Козлов в лицето.

— Щях да си тръгвам — измърмори той.

И хвърли боязлив поглед към Мадлен.

— Вече? — извика Франсоаз. — Поне още една минутка? Имам толкова неща да ви разказвам! Знаете ли, много ме е яд, че не се явих на изпита си! Но бях болна, много болна…

„Положително Козлов ще вярва на нея, а не на мене с моята история за самоубийството!“ — помисли Мадлен. Тя се разсърди, че толкова пресилено се беше убедила. Нима самата тя не бе мечтала за тази авантюра между племенницата си и преподавателя по руски?

— Седнете, моля! — каза Франсоаз.

Тя се въртеше на всички страни, усмихваше се, сочеше стол, вадеше чаши от един шкаф. Преди още да се съвземе, Мадлен видя пред себе си един мъж, свил се в най-хубавия фотьойл на къщата (широко кресло с високо облегало от първите години на XIX век), хванал чаша порто в ръка и заговорил с дружелюбен тон:

— Моите приятели живеят в Онфльор… Малка вила от XVIII век, много прелестна… Впрочем така мисля… не съм специалист… А вие, струва ми се, отдавна сте в Тюке?

— Да! Обожавам този край — каза Франсоаз. — Пък и толкова добре се разбирам с леля си!

Мадлен горчиво се усмихна. Тази форма на учтивост я измъчваше.

— Но надявам се, че вие ще продължите курсовете в Института по източни езици през новата учебна година!

— Разбира се! — каза Франсоаз.

Отдавнашно ли беше това намерение или пък решението бе взето сега, когато видя Козлов? Скоростта, с която положението се променяше, плашеше Мадлен. Тя търсеше да привлече вниманието на племенницата си, но Франсоаз избягваше погледа й.

— При всички случаи ще трябва да повторите първата година — каза Александър Козлов.

— Е, да! — отвърна Франсоаз. — Много е глупаво!

— Упражнявахте ли малко руския език това лято?

— Никак! Станала съм толкова мързелива!…