Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 51

— Моя малка Франсоаз… — започна той.

Една врата се отвори в дъното на коридора.

— Господин Шевалие-Виняр току-що дойде — каза една секретарка.

Александър Козлов стана.

— Почакайте ме, Франсоаз. Ще се забавя пет минути.

Той последва секретарката. Вратата се затвори. Франсоаз се видя сама в зелената кутия с огромния радиатор срещу нея. Първата й мисъл бе да си отиде. Но я обзе приятна инертност. Мускулите й се отпускаха, а мисълта й заработи бързо. Няма да избяга като миналия път! В края на краищата той ще я намрази, ако така се спасява с бягство при всяко обяснение. Впрочем тя държеше да запази доброто си име. Този радиатор беше отвратителен. Тръби, боядисани в зелено. И каква топлина. Задушаваше се. Нямаше прозорци. Навън навярно се свечеряваше. Премина голям фургон, който разтресе стените. Тя си спомни за един товарен камион, който задръстваше пътя за Бромей веднъж, когато баща й караше колата. Гигантски камион с двойни колела, с червени фарове отляво и отдясно и с табелка с името на предприятието: „Жобуз (Лоаре)“. Защо ли си спомняше? Камионът се клатушкаше, намаляваше скоростта при завоите, не й даваше път. Най-сетне при едно лудо избързване го изпревариха. Каква радост, когато намериха свободно пространство пред себе си! Тя скоро ще изпита същото освобождение! Но минутите минаваха. Александър Козлов не се появяваше. Тя постепенно започна да губи своята увереност и дори желанието да го чака. Острата светлина на електрическата крушка изморяваше очите й. Внезапно той отново застана пред нея с грубото си държане, с присмехулните зеници, с развятата мушама и черната си връзка. Чантата беше намалила обема си. Той въздъхна.

— Ах! Много дълго ли се бавих? Дядо Шевалие-Виняр се увлече да ми разказва за плановете си. Всъщност аз нищо не чух!

— Защо?

— Защото си мислех за това, което вие току-що ми казахте!

Той я поведе по улицата. Междувременно бе настъпил здрач, непрозрачен и студен. Около запалените улични лампи трептеше фосфоресцираща мъгла. Витрините на магазините изливаха светлина в краката на минувачите. Франсоаз гледаше вляво от себе си това сурово лице в движение.

— Предполагам, че баща ви е избухнал мигновено, когато вие сте му казали за брака — подзе той. — Разликата във възрастта, бъдещето без перспектива — всичко е трябвало да се каже!

Тя излъга:

— Не. Той просто беше скептичен.

— За какво?

— За възможността да бъда щастлива с вас.

— Той не ме познава!

— Има представа.

— Лоша, сигурен съм! И вие ли сте скептично настроена, Франсоаз?

Тя не отговори. Той спря да върви и хвана двете й ръце, за да я принуди да го погледне в очите. Вдигнала чело, тя посрещна прямия му поглед. Беше смел и радостен поглед на картоиграч.

— Защо да не опитаме? — каза той.

— Да опитаме? — повтори плахо тя.

— Да. Може би ние двамата — ще бъде прекрасно!

— Вие не мислите…

— О, не, мисля!… Или по-точно, премислям!… Колко пъти ще трябва да ви искам ръката, за да ми повярвате?