Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 49

— Намираш ли? — измърмори Даниел намусено.

И се почувствува толкова щастлив, че се запита какво ли му се бе случило.

IX

За да разнообрази последната лекция на семестъра, Александър Козлов прочете на висок глас на руски един много забавен разказ от Чехов и помогна на учениците си да го преведат. Франсоаз го намери особено блестящ този ден. Обясненията му бяха изчерпателни, шегите му предизвикаха бурен смях. След завършване на урока една малка група студенти го придружи чак до изхода. Франсоаз се нервираше, че не може да се приближи до него. Неочаквано той се обърна към нея и каза:

— Трябва да отида до моя издател. На две крачки е оттук, на улица „Еперон“. Искате ли да ме придружите?

— Да — прошепна тя.

Те отминаха няколко смутени момичета и тръгнаха по улицата. Александър Козлов носеше под мишница черна чанта. По целия път той говореше на Франсоаз за ръкописа, който щеше да даде за печат: кратки разкази от Толстой, някои от които не бяха още издавани на френски. Тя го слушаше с увлечение, горда, че той й се доверява.

— Почакайте ме тук — каза той. — Ще се забавя пет минути.

Видя го как влиза в сива ниска къща, притисната между две големи сгради. Над вратата имаше фирма: „Издателство Шевалие-Виняр“. На витрината към улицата бяха подредени последните издания на фирмата: философски трудове, мемоари на политически дейци, преводи на руски автори. Кой ли купува тези сериозни трудове? Борови клони, сребърни орнаменти и пъстроцветни стъклени топки обкръжаваха тия томове; гирлянди от памук бяха залепени на огледалото във витрината, за да наподобяват сняг. „Направете подарък една книга!“ — зовеше от плаката червендалест Дядо Коледа. Ваканцията започваше след три дни. Семейството отново щеше да се пръсне: Даниел ще замине за Ла Глюзаз с група приятели, Жан-Марк — за Шантии, където родителите на Валери дьо Шарнерай имаха имение, Карол — за Капри с Олимпия и Бриджит, а Франсоаз — за Тюке, където Маду я викаше. Отскоро тя имаше чувството, че живее изолирано от другите, в един свят, в който нищо не беше здраво и определено, в който всичко можеше да се промени при най-малкия полъх на вятъра. Плановете й бяха прости и неинтересни, а бъдещето й — безцветно целомъдрие. Направи няколко крачки из улицата. Суров студ щипеше краката й. Преминаха деца, които се блъскаха с юмруци и се смееха. За десети път тя препрочете заглавията на изложените книги. Александър Козлов излезе от къщата.

— Бързо свършихте! — каза тя.

Той поясни:

— Отчаян съм, Шевалие-Виняр не е още тук. Секретарката му твърди, че няма да се забави. Не смея да ви предложа да почакате с мене…

— О, знаете ли — каза тя, — с нищо не съм заета…

— Тогава елате! Ще бъдем по-добре вътре.

Преминаха през едно помещение, затрупано с книги, където три машинописки чукаха на машините, и влязоха в коридор с гладки, боядисани в светлозелено стени. Четири стола, наредени един до друг. Това бе чакалнята. Празна, за щастие. Седнаха. Точно срещу тях стърчеше грамаден радиатор, боядисан и той в светлозелено, чиито десет ребра изпускаха суха топлина. Този радиатор беше явно много голям за коридора. От тавана висеше гола електрическа крушка. Нямаше прозорци. Александър Козлов беше поставил чантата върху коленете си. Франсоаз гледаше неговите мъжки ръце, които се очертаваха мършави и бледи върху черната и протъркана кожа. Ноктите бяха чисти, но ръкавите на ризата, които се подаваха с един сантиметър, бяха протъркани в краищата. Тя наведе очи. Обувките на Александър Козлов бяха лошо боядисани. Той измърмори: