Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 50

— Какво мрачно помещение.

Тя намери забележката за несправедлива. Тук се намираха затворени като във вагон; и ще предприемат пътешествие; тя си представяше, че чувствува вече люлеенето на влака по гръбначния си стълб. Буйна радост я обзе. Подтикната от неудържима нужда да говори, тя каза:

— Представяте ли си, че ми се случи нещо много странно заради вас!

— Заради мене?

— Да. Баща ми е научил, че няколко пъти съм била с вас на чашка след лекциите. Той, който абсолютно не се интересува от това, което правя, изведнъж се е сетил за отговорностите, които носи като глава на семейството. Разгневи се, руга ме като малко момиче, а вас нарече с какви ли не имена!…

— Само защото сте излизали с мене?

— Защото съм продължавала да излизам с вас след всичко, което се случи!

— Аха! Осведомили са го…

— Да.

— По дяволите! — извика Александър Козлов с вдигнати вежди и загрижен комичен вид. — Надявам се, че вие сте ме защитили.

— Разбира се.

— Какво му отвърнахте?

Тя се смути, учудена, че бе разкрила толкова неща само с три реплики. Сега й беше вече невъзможно да отрича, да се отдръпва. Всичките й мисли се объркаха. Потъна в мълчание.

— Е, хайде! — каза той. — Поставих ви един въпрос. Какво отговорихте на баща си?

— Това няма значение — прошепна тя.

— За вас може би, но за мене има. Трябва да узная какво мислите за мене, Франсоаз.

Тя разтърси глава.

— Казах му това… това, което трябваше да му кажа…

— И не го ли убедихте?

— Не съвсем.

— Нали все пак не ви е забранил да продължавате курсовете по руски?

— Не… накратко казано, конкретно не…

— Но вие трябваше да му обещаете, че няма повече да излизате с мене!…

Тя се подвоуми.

— Постарах се да не му обещавам нищо!

— Как впрочем успяхте да се измъкнете?

Погледът и зашари по всички страни, той го преследваше от единия до другия край. Невъзможно бе да му убегне. Но не бе ли искала точно това — да бъде уловена, гонена отблизо и принудена да признае? Извиняваше се, че желанието й беше обосновано! Тя потъна в пространството с опулени очи. Боядисаният в светлозелено радиатор изпълни главата й.

— Казах на баща си, че вие искате да се ожените за мене — измънка тя.

Александър Козлов разтвори широко очи. После глух смях изкриви лицето му.

— Не! — изръмжа той. — Така ли му казахте?

Продължаваше да се смее със свити клепачи с разтегната уста и изпъкнала брадичка. И тя се засмя с мъка.

— След всичко станало — подзе той — вие сте имали право да му го кажете, защото аз ви го предложих!

Тя престана да се смее. Как да разбере какво мисли? Пък знаеше ли и самият той? Непроницаем пред собствените й очи. Тя би дала всичко, ако можеше да стане така, че да не му е казала нищо, да не бе тръгнала с него.