Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 52

Той изгърби високото си тяло. Витрината на един магазин за хладилници рязко освети три четвърти от ръста му. Бузата и крайчето на окото му блеснаха. Тя чувствуваше по един напълно неопровержим начин, че всичко, което бе направила, че всичко, което бе казала до тази минута, целеше да принуди Козлов да каже думите, които бе чула вече. Собствената й хитрост я изненада като изява на някаква втора природа. След толкова много колебания тя се разкриваше ликуваща и благодарна така, както когато една паралитична вижда, че краката й отново се движат. Щастието, което я обземаше, беше голямо, почти невероятно.

— Значи да? Не? — попита той.

— Да — каза тя.

Притиснал чантата под мишница, той вдигна една след друга двете ръце на Франсоаз чак до устните си. Тя помисли, че ще я разцелува сред улицата, но той прошепна:

— Сега се приберете бързо у вас! Вече е седем часът и половина! Бих искал да ви придружа, но ми е невъзможно. Имам работа тук!…

С брадичката си той посочи едно осветено бистро на другата страна на улицата. Тя се смути и го погледна като чужд човек. Още веднъж ли се подиграваше с нея? Би желала да го попита кога ще го види пак, на коя дата възнамерява да сключат брак! Но гордостта, която й бе останала, я отклони от тези въпроси. Едва бе повярвала, че го държи, и той й се изплъзна от ръцете. Той не беше човек, а едно хибридно същество, гъвкаво, многолико, противоречиво…

— Моя малка Франсоаз, аз съм много щастлив — каза той. — Обичам ви.

И без дори да й каже довиждане, той прекоси булевард „Сен Жермен“ тичешком, с големи крачки и развени от вятъра коси сред автомобилите. Миг след това тя го видя да изчезва в тълпата. Нищо не беше се случило между нея и него. Тази радост, която тя още изпитваше смътно, беше само сън.

Като се прибра вкъщи, намери Карол и баща си в салона. Навярно щяха отново да я упрекнат, че закъснява. Тя се подготви за избухването. Но лицето на баща й беше спокойно. Той каза:

— Току-що господин Козлов ми се обади по телефона. Ще ни посети утре в шест часа.

X

Още след първите разменени думи Александър Козлов разбра, ме срещата ще бъде много по-забавна, отколкото беше предвидил. Само фактът, че се намираше в този елегантен салон, лице срещу лице с истински родители, загрижени за бъдещето на своята дъщеря, го преизпълваше с радост. Седнала недалече от него, Франсоаз следеше тази важна среща с тревога, която не можеше да прогони. Той я съжали и я удостои с поглед, който тя улови с благодарност. Зад нея имаше една розова стена, някаква мрачна картина, лампа с абажур в бананов цвят — и всичко това плуваше в мека, академична, официална и отвратителна светлина, подбрана с мярка и вкус. Бяха поднесли уиски. Разбира се! Шампанското е оставено за по-късно, когато ще се почувствуват наистина роднини с него, когато ще могат да го поздравят и взаимно да си честитят. Засега бракът бе приет по принцип, но още не бяха уговорили подробностите — Филип Ейглетиер го усукваше. Неговият ум се напрягаше да си състави що-годе мнение за бъдещия си зет. Александър Козлов се възхищаваше на маневрата.