Читать «Гладът на лъвчетата» онлайн - страница 47

— За какво мислиш? — попита Даниела.

— За нищо определено — каза той.

— Косата ми е ужасна!

Той се приближи до нея, хвана я през талията и я целуна в крайчеца на устата.

— Виждаш ли, ти започваш отново — каза тя, като се обърна.

Беше равнодушна и нежна, искаше му се да заплаче, да я изпъди, да я набие.

— Хайде да си тръгваме! — каза той.

— Защо?

— По-добре ще бъде. Спря да вали…

Тя се нацупи весело и сърдито. Той я гледаше как облича мантото си, как прибира тетрадките и учебниците си — също като неговите миналата година: „Естествознание“, „Кратък курс по алгебра“. Като преминаваше през антрето, тя хвърли поглед към салона през полуотворената врата.

— Колко е хубаво у вас! — каза тя.

В двора те попаднаха пред Карол, която паркираше колата. Тъй като маневрата бе трудна, Даниел не можеше да не й се притече на помощ.

— Дай вдясно… Вляво сега… Право. Сега си добре, добре…

После той й представи Даниела. Карол удостои младото момиче с една благосклонна усмивка и се отдалечи, стройна и фина в леопардовото си манто, чиито петна танцуваха около нея.

— Тя е стра-а-шна! — заяви Даниела.

— Може би да! — изръмжа Даниел. — Но откакто я познавам, не ми се вижда вече такава.

— Много мило и за мене е това, което каза сега! Значи и мене след известно време ще опознаеш така, че повече няма да ме харесваш!

— Много го усукваш наистина — каза той.

И изведнъж се раздразни от мисълта, че тя си въобразява, че има права над него. Тръгнаха по тясната и мокра улица. Размаханите им ръце се докосваха. Тя живееше на авеню „Бурдоне“, близо до Военното училище. Навлязоха в булевард „Сен Жермен“. Нито листо вече по дърветата. Беше студено, влажно. Автомобилите се движеха бавно. Даниел си мислеше, че си губи времето с Даниела. Не беше й показал дори доклада си, снимките си… Тя не беше момиче от този тип, каквото му трябваше. Ако преди можеше да се задоволява с едно девствено момиче, което само да го възбужда и после да му се изплъзва от ръцете, сега трябваше да търси по-пълно удоволствие. Съвсем очевидно е, че Катрин Хош, приятелката на Дебюке, с това нейно лукаво лице и слаби ръце, беше по-интересна от Даниела, защото поне играеше честно. Ще се постарае да я види отново и да си уреди среща с нея. Или пък без каквито и да е заобикалки ще си намери някое леко момиче. Но така не можеше повече да продължава. Нищо чудно, че не успява в учението при това натрапчиво желание, което го дърпа все надолу. Имаше да довършва домашното по алгебра, да подготви класното по геометрия, а пък се влачи по улицата с това момиче, което не му е нищо и което нищо не му дава. Като стигнаха до кръстовището на булевард „Сен Жермен“ и булевард „Распай“, той се спря и каза: