Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 87

— Какво има, господарю? — попита изплашена масажистката.

— Нищо, нищо, моля, продължи.

Пръстите й се подчиниха, но сега допирът им беше различен и в стаята се усещаше напрежение.

Беше помещение с осем постелки, футоните бяха напълнени с пух, татамите от добро качество и шоджи с наскоро сменена пергаментова хартия. В нишата такояма стоеше петролна лампа, икебана и малка рисунка на обширен пейзаж, чиято единствена къща беше мъничка колибка в бамбуков храсталак, с още по-мъничка жена, застанала отчаяна на вратата, загледана в далечината, а до нея — любовно стихотворение.

Очакваща, заслушана в дъжда, шиба ме дъждът.

Толкова самотна, пълна с неимоверна надежда, че мъжът й ще се върне.

Хирага се унасяше в сън, когато вратата се плъзна.

— Извини ме, господарю. — Прислужникът коленичи и тревожно съобщи: — Толкова съжалявам, има един човек от низшата класа отвън, който твърди, че те познава, моли да те види, толкова съжалявам, че те безпокоя, но той е много настоятелен…

— Кой е? Как се казва?

— Той… не пожела да си каже името и не попита за теб по име, господарю, но непрекъснато повтаря: Предай на самурая: Тодо е брат на Джун.

Хирага скочи тутакси. Докато намъкваше юкатата, помоли масажистката да дойде утре по същото време и я отпрати, премести се по-близо до двата меча, които бе заел, докато шоя му намери по-добри, и коленичи в позиция за защита и нападение с лице към вратата.

— Изпрати го тук и не пускай никого.

Слабият, мръсен млад селянин с дрипаво кимоно пропълзя през входа и стигна така на колене чак до вратата.

— Благодаря ти, господарю, благодаря ти, че ме приемаш — мърмореше младежът, после вдигна поглед и се ухили глупаво, предният му зъб липсваше. — Благодаря ти, господарю.

Хирага го изгледа кръвнишки, миг след това зяпна от изненада.

— Ори? Но… но това е невъзможно! — Погледна го по-отблизо и видя, че зъбът му е просто почернен и в светлината илюзията бе идеална. Нямаше грешка, Ори вече не изглеждаше като самурай: главата му бе избръсната и цялата коса отзад и отстрани грубо бе изравнена с дължината на косата, пораснала по темето му. — Защо? — запита безпомощно.

Ори се ухили и седна близо до него.

— Бакуфу търсят ронин, а? — прошепна с нисък глас, тъй като и стените имаха уши. — Не съм по-малко самурай, но сега мога да мина през всяка бариера, нали?

Хирага изсъска от възхищение.

— Прав си. Блестящо: соно-джой не зависи от прическата. Толкова е просто — никога не бих се сетил за това.

— Дойде ми наум снощи. Мислех за твоя проблем, Хирага и…

— Полека. Казвам се Накама Отами.

— А, така ли! Добре. — Ори се усмихна. — Не знаех какво име да използвам, така че подадох код.

— Намерили ли са Тодо и другите?

— Не, все още ги няма. Сигурно са мъртви. Чухме, че Джун бил екзекутиран като обикновен престъпник, но все още не зная как са го хванали.

— Защо дойде тук, Ори? Твърде опасно е.

— Не е, не и през нощта, не и в тоя вид, а и ми се искаше да проверя новия Ори и да те видя. — Той гнусливо прекара ръка по наболата си коса, лицето му беше свежо избръснато. — Струва ми се ужасна и мръсна, някак отвратителна, но няма значение. Сега мога безопасно да стигна до Киото. Ще тръгна след два дни.