Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 76

Тайърър затвори вратата, втурна се до бюфета и се върна с чаша вода.

— Ето.

Хирага поклати глава, задушаваше се от гняв.

— Моля. Искаш ли саке или бира?

— Да.

— Моля… ами, седни и ми кажи какво се случи.

Хирага го заля с обяснения на японски.

— Гомен насай. Ингериш додзо.

— Съжалявам, на английски, моля.

С усилие и все още кипящ от гняв, Хирага премина на английски и с дълги паузи между думите обясни:

— Много охрана на порта и мост. Мина през блатото, през вода, над ограда. Тези войници ме видя. Спрях, поклоних, посегнах за документ, те мен хвърлили на земя. Борих, ама не много. — После учителят му го заля с нов жлъчен поток на японски и с клетви за отмъщение.

Когато пристъпът премина, Тайърър рече:

— Съжалявам, но грешката е твоя. — Отстъпи назад неволно, защото Хирага се извъртя към него. — Стига! — ядоса се англичанинът. — Войникът е бил прав. Самураите плашат хората! Сър Уилям ти каза да внимаваш, аз също, помолих те да бъдеш предпазлив.

— Аз бил учтив, само направил, правилно! — изрече ядосан Хирага. — Невъзпитани маймуни ме нападнал, аз търсил документа, беше трудно да го намеря. Маймуни, ще ги убия!

Сърцето на Тайърър биеше и му се гадеше от страх.

— Слушай, трябва да решим това заедно, бързо. Когато Сър Уилям чуе за случилото се, може да те изхвърли от Колонията! Ти и аз трябва да решим проблема, разбираш ли!

— Айяе. Какво е „реша“, моля?

Тайърър бе благодарен да чуе поне любезното „моля“ и сдържа уплахата си. „Този човек очевидно е също толкова опасен, сприхав и луда глава като всички самураи в Япония. Слава Богу, че не е въоръжен.“

— „Реши“ означава да стигнем до разбирателство. Ние, ти и аз, трябва да решим как да живееш тук безопасно. Разбираш ли?

— Хай. Со десу ка! Уакаримасу. Тайра-сан, аз, ние решим проблем. — Хирага овладя гнева си. — Моля, какво предлага? Документ не добър за войник. Мъже, които ме види, мрази. Как решим това?

— Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.

Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.

Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип — мислеше си той, — трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа — защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“

След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.

— О, Филип, ти си великолепен — възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. — Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?

— От Чошу. Мисля, че така каза.

— Искам да говоря с него — насаме.