Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 75

— Не вярвам!

— Десет долара и обещанието за извънредна новина.

— Каква извънредна?

— Когато имаш такава новина. Ще ти се доверя. — Проницателните очи отново погледнаха Тайърър, който се опитваше да не трепне.

— Този следобед ли ще получа главата, Гейбриъл? Да не ме излъжеш?

— Да, само за час, така че не можеш да я препишеш — тя е моята извънредна новост. Потрябваха ми всички протекции на Флийт стрийт, за да я получа.

— Искаш да кажеш да я откраднеш. Два долара?

— Осем, но ти си след Норберт.

— Последното ми предложение — осем, и аз ще я прочета първи?

— Плюс извънредната новина, а? Добре. Ти си истински образован човек, Джейми, ще бъда в кабинета ти в три часа.

През отворения прозорец Тайърър чу как корабният звънец от кабинета на пристанищния управител удари осем пъти; с крака, подпрени на бюрото, той дремеше, забравил за следобедното си упражнение по калиграфия. Нямаше нужда да поглежда часовника на полицата върху камината. Осъзна, че е четири следобед. Сега на борда на корабите застъпваше първата двучасова смяна — от четири до шест, после втората — от шест до осем, после нормалната четиричасова смяна до утре в четири следобед. Марлоу му бе обяснил, че смените са измислени така, че да се изрежда целият екипаж.

Тайърър се прозя и отвори очи, мислейки си: „Допреди не повече от година никога не бях чувал за двучасовите смени, не бях стъпвал на военен кораб, а сега мога да определя часа по звънците на корабите така лесно, както по часовника си.“

Часовникът върху полицата на камината удари четири. Точно така. „След половин час трябва да се видя със Сър Уилям. Швейцарците могат да правят хронометри по-добре от нас. Къде, по дяволите, е Накама? Избягал ли е? Трябваше да се е върнал преди часове. Какво, по дяволите, ще иска Сър Уилям? Много се надявам да не е чул за тайната ми. Надявам се, че ще иска само да направя копия на пощата. Да му се не види, защо пиша най-красиво в Легацията, нали съм преводач, а не чиновник? По дяволите… по дяволите… по дяволите!“

Тайърър се изправи уморено, подреди листата си и взе да мие ръцете си в мивката, като търкаше мастилото от пръстите си. Някой почука.

— Влез.

Зад Хирага се виждаше сержант в ален мундир и един войник, и двамата с насочени пушки, и двамата ядосани. Хирага бе контузен, разчорлен, потъмнял от гняв и почти гол, без шапка, без тюрбан, кимоното му на селянин висеше на парцали. Сержантът го блъсна напред със заредената пушка и отдаде чест.

— Хванахме го да се катери по оградата, сър. Сума време ни отне да укротим този дявол. Той притежава документ, подписан от вас. Истински ли е?

— Да, истински е. — Ужасен, Тайърър се приближи. — Той е гост тук, сержант, гост на Сър Уилям и на мен, учител е по японски.

— Учител ли? — рече мрачно сержантът. — Ами кажете на негодника, че учителите не се катерят по оградите, не се опитват да бягат, нямат прическа на самурай, не плашат хората и не се бият, като че ли от това зависи животът им. Един от хората ми е със счупена ръка, друг — с разбит нос. Хванем ли го следващия път, няма да сме толкова любезни. — Двамата войници излязоха.