Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 96

— Ти не ми вярваш? — извика Жилбер. — Обаче е истина: тази нощ правих любов с едно момиче!

Паника обзе Жан-Марк. Като не можеше да разбере тревогата си, нито да я обуздае, той измърмори:

— Кое момиче?

— Едно момиче, което срещнах там, в Ньойи, Изабел… Изабел, но не знам коя…

— Обичаш ли я?

— Никак!

— Тогава защо си постъпил така?

— Трябваше! — отговори Жилбер. — Това е животът. Животът на мъжете! Не е ли така?

— Може би! — каза Жан-Марк.

Смущението му изчезваше, оставяйки място на едно смесено чувство на тъга, глупост и бъркотия. Сърдеше се на това момче, което поставяше толкова високо, че се е принизило до такъв жалък опит. Изведнъж започна да му се вижда много по-омърсено, отколкото беше от повръщането.

— Беше ли поне хубава? — подзе със свито гърло той.

Отвърна му зъл, накъсан смях:

— Тя е очарователна! Има гърди като жена! Секс като на жена! Всичко, което трябва, за да направи мъжа щастлив! Каква мръсотия!

— Знаеш ли — каза Жан-Марк уклончиво, — първия път…

— И ти ли първия път си бил разочарован!?

— Да.

— А сега с Валери удовлетворен ли си?

Жан-Марк не отговори. Настъпи тежко мълчание. После Жилбер се обърна към стената и изръмжа.

— Впрочем всичко това няма никакво значение!

* * *

Жан-Марк влезе в стаята с котешки стъпки. Носеше виенски кифли за закуска. Но Жилбер още спеше. Лицето му имаше спокойно изражение. Голата му ръка, по чиято бледа кожа се очертаваше една синя вена, висеше до пода с разперена длан. Той не беше чул кога Жан-Марк бе станал, окъпал се под душа, облякъл се и излязъл. И сега не чуваше как слага вода да кипне, как разтребва масата от книжата си. А вече наближаваше десет часът и дневната светлина нахлуваше през пролуките на пердетата. Жан-Марк даде още петнадесет минути срок на спящия, все пак днес бе неделя. После, като се наведе над него и го покри със сянката си, той прошепна:

— Жилбер! Жилбер!

— Да — каза Жилбер, но без да отвори очи. — Колко е часът?

— Десет.

Клепачите на Жилбер се полуотвориха и погледът му блесна:

— Дали? Невъзможно е! Спал съм като труп! А ти? Трябва да си се схванал в този фотьойл!

— Лъжеш се! Прекарах много хубава нощ! Как се чувствуваш тази сутрин?

— Прекрасно, добре! — въздъхна Жилбер. — Почистен, облекчен, подновен!…

Той седна в леглото, изпъчи голите си гърди, скръсти ръце и килна глава назад; слънчеви лъчи се плъзнаха по главата и под раменете му. После скочи от леглото, облечен само със слипове. Като заслепен от лъч светлина, Жан-Марк си спомни за Лувъра, за атинските юноши, мускулести и тъжни, мраморни и топли. Жилбер се къпеше под душа. Излезе още мокър, с кърпа около кръста. Изправил се пред умивалника, той взе четката за зъби на Жан-Марк и я пъхна в устата си. Отначало изненадан от този жест, Жан-Марк не изпита никаква погнуса, никакво недоволство. Дружбата между него и това момче беше така възвишена. Видя го още как се бръсне с неговия бръснач, как се реше с неговия гребен. После, понеже дрехите на Жилбер бяха изцапани, той му даде свои. Бяха почти еднакви на ръст. На гърба на този рус и строен младеж неговата риза на фини райета, неговият тъмносив панталон, неговото старо сако от еленова кожа добиха неочакван вид. Жилбер се смееше, оглеждайки се в огледалото: