Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 98

— Не чувствуваш ли някакво течение?

— Не — отвърна Жан-Марк.

— Прозорецът зад нас не е добре затворен. Неприятно е!

— Искаш ли да сменим мястото?

— Ако на тебе ти е приятно…

Една маса се бе освободила на другия край на салона. Преместиха се. Но там съседите говореха високо и от вратата на кухнята лъхаше от време на време тежка миризма на готвено. Жилбер, със смръщени вежди, изглеждаше, че се измъчва. Промяната на неговото настроение разтревожи Жан-Марк. С извънредната си чувствителност това момче търсеше съвършенството във всяко нещо и понеже рядко го намираше, страдаше повече от другите.

— Отчаян съм — въздъхна Жан-Марк. — Трябваше да отидем другаде!

— Защо? — прошепна Жилбер с горчива усмивка. — Тези хора до нас са невъзможни! Но няма защо да ги слушаме.

Келнерът донесе телешкото с ориз. Жан-Марк и Жилбер го опитаха с върха на зъбите си и без да се споразумяват, направиха гримаса.

— Погледни — каза тихо Жилбер.

И той показа на Жан-Марк в средата на масата едно малко глинено гърненце, от чийто похлупак с дупка за дървена лъжичка бяха изскочили пръски от жълто-зеленикава горчица.

— Знаеш ли нещо по-отвратително от това? — продължи той. — Когато бях малък, не можех да погледна бурканче с горчица, без да се отвратя. Дори сега никога не ям горчица. А ти?

Жан-Марк си помисли за Валери, на която й беше приятно да яде сандвичи с горчица, „за да изглежда вулгарна“, както сама казваше.

— И аз не обичам — отвърна той.

Келнерът смени чиниите и донесе замразени плодове, които те бяха поръчали за десерт.

— Бих желал да те познавам, когато си бил още на шест, на осем години — подзе Жан-Марк замечтано.

— Не бях много интересен — каза Жилбер. — Тогава току-що бях загубил майка си. Не знаех за какво да се заловя…

Хората от съседната маса избухнаха в груб смях. Жан-Марк стисна гневно челюсти. Снизходителният поглед на Жилбер го обезоръжи. Той като че ли казваше: „Зарежи ги де! Те са други. Техният свят и нашият не са еднакви“. После се прозя зад ръката си.

— Трябва да ти е дотегнало — забеляза Жан-Марк. — Искаш ли да си ходим?

— Не — отвърна Жилбер.

Обаче гласът му бе вял, погледът му блуждаещ. Умората го обхващаше внезапно, както много млади хора, които издават последен вик, преди да заспят в нощта.

Жан-Марк го придружи до дома му. Апартаментът беше празен и тих. Още щом се почувствува в обичайната си среда, Жилбер се оживи. Каза на Жан-Марк, че не бива да си тръгва, преди да изпие с него една последна чаша. Отидоха да търсят уиски в салона, вода и лед в кухнята. После тръгнаха към стаята със заети ръце и се настаниха в два фотьойла. Понеже беше много горещо, Жилбер махна връзката и разкопча яката на ризата си. Една лампа, поставена на ниска масичка, осветяваше лавиците с книги около него. Жан-Марк го следеше с възторг, примесен с тревога. Изпитваше като насън някакво очарование пред това лице, сякаш то беше произведение на изкуството, предназначено само за него. Съзнателно ли Жилбер бе свалил вратовръзката си и заел тази небрежна поза? Тишината и покоят създаваха между тях една странна игра. Седнали един срещу друг, с чаши в ръце, те нямаше защо да си говорят, за да се разбират. Времето, което се изнизваше, ги отнасяше в едно и също течение, в един и същи ритъм. Жан-Марк си спомни за един риболовен излет с приятели във водите около Корсика през ваканцията преди около пет-шест години… Моторът на лодката, наета за случая, се беше повредил. Необикновена тишина последва яростното боботене на машината. Слънцето печеше отвисоко върху синьото спокойно море, от чиято повърхност се издигаше блестяща, уморителна за очите мъгла. Нито една лодка на хоризонта. Докато морякът оправяше повредата, Жан-Марк бе изпитал силно чувство на самота, на щастие, на пространство и на опасност. Пълната липса на шум, лекото вълнение на водата, скърцането на неустойчивата лодка, увиснала над една опасна синкавозелена пропаст, тревожната мисъл, че си далече от човешката помощ — всичко това отново изпитваше странно и днес в тази затворена стая, отрупана с книги, когато седеше срещу Жилбер, който пиеше и пушеше, без да произнася нито дума. Дълго стояха така, вдървени, онемели, отдадени на едно страшно притегляне. „Какво ми става? — мислеше си Жан-Марк. — Колко е хубаво!…“ Изведнъж го обзе страх. Той стана, сложи празната си чаша върху масата и прошепна: