Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 97

— Не изглеждам лошо, нали?

— Много ти отива — каза Жан-Марк сериозно.

Седнаха да закусят един срещу друг.

— Направих чай съвсем случайно — каза Жан-Марк. — Ако предпочиташ кафе…

— Не, не! Чай — каза Жилбер. — Чай!

Изпи две чаши, изяде три кифли, намазани с масло и конфитюр, после продължи с бисквити. На Жан-Марк му беше приятно да го гледа така жизнерадостен сега, след като му бе толкова зле снощи. Искаше му се да прекара с него деня, но имаше среща с Валери в три часа.

— Би ли дошъл с нас? — предложи той. — Още не знам какво ще правим.

Жилбер поклати глава:

— Предпочитам да остана сам.

— Сам? — каза иронично Жан-Марк. — Уверен ли си?

Жилбер се възмути:

— Разбира се!

— Какво ще правиш?

— Ще отида на кино.

— А после?

— Ще се прибера вкъщи.

— Не искаш ли да се срещнем довечера в осем часа?

— Но… ще бъдеш ли свободен?

— Ще се помъча — отвърна Жан-Марк.

Следобедът с Валери мина бързо. Тя бе поканила приятели вкъщи. Край нея Жан-Марк игра без досада весело и непринудено ролята на годеник. Но няколко пъти с изненада разбра, че е толкова весел, защото ще види довечера Жилбер. Сбогува се в седем часа, под предлог, че има среща с Дидие Копелен. Тя го изпрати до площадката на стълбата и му подаде устните си. Залепил устни до женските устни, той си представяше Жилбер пред умивалника с неговата четка в уста.

— Трябва наистина да вървя — измънка той, като прекъсна целувката.

— Е, добре, върви!

Тя се усмихваше, беше красива с полуотворени устни, с дързък поглед; той си тръгна разгневен.

Беше оставил ключа под изтривалката. Жилбер го чакаше с книга в ръце. При влизането му той вдигна щастливо лице. Не попита Жан-Марк как е прекарал следобеда, а и Жан-Марк не го запита какво е правил, сякаш времето, през което бяха разделени, не бе съществувало за тях. Набързо подхвана един незначителен разговор, припомняха си бегло за някои приятни часове, сякаш другите не съществуваха за тях. Жан-Марк беше открил едно много симпатично бистро на улица „Драгон“. Отидоха там да вечерят. Жилбер черпеше. Беше настоял, като казваше, че е много щастлив и че освен това след осем дни ще има рожден ден. На масата заговориха пак за автомобила, който ще получи по този случай: едно емге, модел кабриолет, в бяло и черно. Неотдавна се беше записал в курс за кормуване и щеше да се яви на изпит за книжка още на другия ден, след като навърши осемнадесет години.

— Освен това — каза той — ще правим чудесни разходки заедно.

— Ами ако те скъсат? — попита Жан-Марк. — Нали знаеш, рядко дават книжка при първо явяване!

— Ако съм скъсан, ти ще седнеш на волана. Ще имаме колата точно по хубавото време.

„Хубавото време“ Жан-Марк помисли за предстоящата си женитба и бе обзет от досадна меланхолия. С усилие се върна към разговора, усмихна се и се възхити на безбройните златисти искри, които лампите на бистрото създаваха в очите на събеседника му. Бяха поръчали две порции телешко с ориз, но сервирането беше много бавно и Жилбер проявяваше нетърпение. Размърда рамене и каза: