Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 95

— Нямате ли нужда повече от ватерклозет? — попита обущарят.

Жан-Марк го увери, че няма, благодари му и затвори вратата зад него. Дрехите на Жилбер бяха измокрени. „Какъв идиот е този тип, та пусна водата над него!“ — мислеше си Жан-Марк. Той несръчно съблече Жилбер, като издърпа панталона, чорапите, ризата без помощта на момчето, което беше в полусъзнание и с отпуснати крайници. После изми с тоалетна ръкавица лицето, гърдите, ръцете, избърса го и го зави. Макар че одеялото бе до брадичката му, Жилбер трепереше. Жан-Марк хвърли и палтото си върху него, прибави една пелерина и каза:

— По-добре ли се чувствуваш?

— Да — измънка Жилбер.

Бузите му се бяха позачервили малко. Но все още зъбите му тракаха.

— Прощавай — каза той. — Отвратително е!… Да повръщам, да повръщам в дома ти!…

— Няма значение — успокои го Жан-Марк.

Учудваше се на твърдостта си: той, на когото от нищо прилошаваше, сега гледаше без погнуса изцапаните дрехи, свити на кълбо върху перваза на прозореца. А освен това не беше почувствувал ни най-малко отвращение от вида на това момче, легнало в леглото му. Със спуснати клепачи и подути устни, Жилбер дишаше леко. Светлината на нощната лампа очертаваше високите му скули. Беше пуснал дълги коси и бакенбарди, които му придаваха романтичен вид. Спеше ли? Жан-Марк дръпна фотьойла и се настани в него, като просна крака върху друг стол. След току-що преминалата буря чувствуваше необикновено спокойствие, подобно на удоволствието, което създава краят на една дълга музикална фраза. Искаше му се да не мисли за нищо, но една мисъл го тревожеше: Жилбер дори не бе казал откъде идва! Какво ще си помислят баба му и дядо му, като не се прибере тази нощ? Трябва да го отведе на всяка цена у дома му.

— Жилбер! — прошепна той. — Жилбер! Баба ти и дядо ти? Трябва да се прибереш вкъщи! Иначе те ще полудеят!

— Баба ми и дядо ми заминаха за четири дни — каза Жилбер тихо. — Един продължителен уикенд в Дордон, у приятели…

Жан-Марк отново облегна глава върху облегалото на фотьойла. Размишляваше. След дълго мълчание попита:

— С кого си бил?

— Един приятел от класа ме покани у свои братовчеди. Бяхме около тридесет души в един частен дом в Ньойи. Пихме разни неща. Танцувахме. Не помня вече. Ужасно ме боли главата!

— Не ти ли се повръща повече?

— Не, свърши се!

— Можеш ли да станеш, да вървиш?

— Не ми се вярва. Чувствувам се толкова слаб! Главата ми се върти…

— Добре. Ще спиш тук.

— А ти? — попита Жилбер.

— А, нали виждаш, настанил съм се в този фотьойл. Много съм добре.

Той угаси нощната лампа и затвори очи. Изминаха отново няколко минути на вцепенение. Слушаше равномерното дишане на Жилбер и си представяше, кой знае защо, някаква галера, чиито гребла се забиват едновременно във водата. Щеше да се унесе, когато в тъмнината до него достигна един тайнствен, настойчив глас:

— Жан-Марк?

— Какво?

— Не съм вече онова малко момче!

Първата мисъл на Жан-Марк бе, че Жилбер е още под влиянието на алкохола.

— Мълчи и гледай да заспиш — каза той.