Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 93

Пепел падна върху чаршафа и той я избръска с пръсти. Обичаше тия дълги часове на нощна самота. Трябваше ли да се откаже от тях след брака? Какво странно изпитание да бъдеш споен с някоя жена! Ден и нощ. В разговора и в мълчанието; в яденето, в любовта и в спането; в боледуването и в добро здраве; в минути на удоволствие и в годините на неприязън един към друг. Снощи Валери носеше на пръста си един блестящ брилянт. Годежният й пръстен. Тъй като той не можеше да й предложи нещо подобно, тя и майка й бяха избрали между семейните бижута един среден на големина камък и го бяха поставили в нова обковка. „Камъкът не е съвсем чист — казваше тя. — Но е ефектен. След няколко години, когато ще имаш възможност, ти ще ми подариш един истински годежен пръстен. Така ще бъде по-оригинално, отколкото сега!“ Той трябваше да признае, че тя умееше елегантно да подхваща въпросите. Всеки път, когато страдаше от себелюбие, тя знаеше как само с няколко думи да отстрани всяка мисъл за материалното неравенство между нея и него.

Цигарата, почти изпушена, пареше пръстите му. Той я смачка в пепелника, поставен до леглото. После угаси лампата. Тъмнината не можеше да го приспи. С натъпкана от прочетеното глава, той продължаваше да размишлява. Но мислите му бяха по-несвързани, отколкото при светлината. Не знаеше дали мисли или сънува. Карол подпомагаше Валери да се качи на един пъстър кон. При това движение панталонът на ездачката изпращя. Карол избухна в смях.

Валери потегли в галоп… Естествено нито баща му, нито Карол ще присъствуват на сватбата. В замяна на това майка му и Ив Мерсие положително ще бъдат. Как ще се държат те? Ах, добре би се чувствувал, ако не дойдеха. А Маду? Да я уведоми ли? „Имам време!“ Какво ли правеше тя в Тюке, останала сама със своите антики и с фенека си? Видя я като в халюцинация: тежка, с открито лице, с цигара в уста, дигаща пара срещу племенниците си, които не й пишеха. Положително щеше да бъде разочарована, като научи, че ще се жени за Валери. „Какво те е прихванало? Но какво те е прихванало, Жан-Марк?“ Той се вкопчваше в юздата на развилнелия се кон. Остави се да го влече в калта. Спря го със силата на ръцете си. А от седлото скочи Карол, облечена като амазонка, а на пръста й пръстенът на Валери. Ако господин и госпожа Шарнерай научеха това!… Те вече крачеха в зигзаг, задъхваха се от ярост, чукаха на вратата му. Жан-Марк опипом потърси ключа. Светлина бликна в лампата. Виденията отлетяха, обаче шумът зад вратата не стихваше.