Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 91

— Колко време ще отсъствуваш?

— Осем или десет дни, не повече!

— А уроците ти в института?

— Уговорих се с госпожа Шуйска. Тя много иска да ме замества.

— Решил си всичко това, без да ми кажеш?

— Щях да ти кажа, но ти тъкмо тогава повдигна въпроса за апартамента!

Разстроена за миг, тя се съвзе. Перспективата за преместването й помагаше да понесе тази раздяла. Усмихвайки се с усилие, тя каза:

— По този начин, когато ти се върнеш, ние с Никола̀ ще сме наредили всичко!

Направиха няколко крачки мълчаливо. После Александър започна да говори глухо, с очи, отправени надалеч, сякаш тя не беше до него:

— Отивам в тази страна, която съм си представял чрез книги в продължение на повече от тридесет години и чийто език преподавам. Странно е! По своя инициатива може би никога нямаше да отида! Русия ме привлича и ме плаши. Приличам на човек, който се страхува да се погледне в огледалото!… Впрочем поканил съм Висарион Боголюбов на вечеря!

— За кога? — попита тя загрижено.

— За тази вечер!

В миг тя избухна:

— Трябваше преди това да ме попиташ!…

— Как да те попитам? Вдругиден той заминава за Москва. Можеше тази вечер или никога!

— Няма нищо вкъщи!

— Е, добре! Да минем край арменеца. Ще купим от него пирожки, водка, ще направим с него една руска закуска с пиене!

— За да се отпразнува едно предстоящо пътуване? — попита тя с тъга.

— За да отпразнуваме нашето предстоящо преместване.

Тя се почувствува като отнесена от вихър. Каквито и да биваха нейните обвинения към него, в края на краищата той ги разпръскваше като сламки. Погледна го в очите и каза:

— Ти си невъзможен!

И си помисли, че това, което бе невъзможно, беше животът без него.

* * *

Облакътен на масата, със зачервено лице, Висарион Боголюбов ядеше с апетит. Франсоаз беше изненадана от неговите груби маниери и все пак не можеше да отрече, че го намира симпатичен. В своя европейски костюм, който го стягаше в раменете, този мужик с рус перчем и сини очи имаше вид на добросърдечен човек. От време на време наивна усмивка просветляваше лицето му. Той не знаеше нито една дума на френски и руският му акцент беше съвсем различен от този на Александър. По-провлачен, по-пеещ, по-наблягащ върху гласните. Стил на дяволит селянин и познания на професор по литература. Тя не знаеше толкова добре руски, за да следи разговора, но понякога долавяше откъслечни фрази. Или пък Александър и превеждаше по някоя дума. Той изглеждаше пленен от госта си.

— Колко жалко, че ти не можеш да разбереш всичко! — казваше той.

Тя се усмихваше. Висарион Боголюбов й намигаше, изпразваше чашата с водка и пак се връщаше към чинията си. Никола̀, който трябваше да бъде на курс тази вечер, се беше измъкнал преди пристигането на поканения. Колко много се зарадва, когато разбра, че в новия апартамент ще има отделна стая за него. Само Александър, изглежда, не съзнаваше изгодите на тази замяна. Навярно му липсваше въображение! Тя обаче мислено се връщаше на улица „Сен Дидие“, разхождаше се с радост из стаите, подреждаше мебелите, заканваше пердетата, запалваше печката, поставяше тенджерите…