Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 88

— Къде ме водиш? — попита той.

— На улица „Сен Дидие“, господин и госпожа Пасеро! Те ни чакат!

Той тръгна, като избухна в смях:

— Каква конспирация!

Тя увисна на ръката му.

— Знай, ако не ти хареса, кажи само една дума и…

Преминаха през моста Карусел, градините на Лувъра и се качиха в метрото при „Пале роаял“.

— Виждаш ли — каза Франсоаз, — само веднъж ще се прехвърляш, когато отиваш в института. Двадесет минути, не повече…

Като завиха по улица „Сен Дидие“, Александър изпита чувство на хлад и на уважение. Автомобилите пълзяха по стръмното между къщите. Франсоаз се спря пред една шестетажна сграда с мрачна фасада и тъмни прозорци, построена навярно в началото на века.

— Тук е — съобщи тя, като се вмъкна във входа.

В дъното на коридора блестеше електрическа лампа в посивял стъклен абажур.

— Има и асансьор… — подзе тя гордо.

Но една табелка беше окачена на дръжката: „Временно спрян“.

— Добре започва! — каза Александър.

— Няма никакво значение! — възрази тя. — Отиваме на първия етаж.

— Тогава защо си толкова доволна, че има асансьор?

Тя не отговори.

— Ти си смешна — поклати той глава.

Изкачиха стълбището, чиито стъпала бяха застлани с грозна шарена пътека. През стъпало постелката беше нагърчена. На площадката имаше три кафяви врати. Франсоаз позвъни на лявата. Младата жена, която й отвори, изглеждаше тридесетгодишна. Дребна, болезнено бледа и скулеста, тя имаше весели очи и по-широка от челюстите си усмивка.

— Да ви представя моя съпруг! — каза Франсоаз. — Госпожа Пасеро…

Появи се и господин Пасеро. Едър, с буйна коса, той смучеше угасналата си лула и пъчеше гърди под дебел пуловер на зелени и жълти райета.

— Е, хайде, влезте! — покани ги той.

От съвсем тясното антре минаха в мрачна трапезария с тъмночервени пердета, с модерни, олющени и зацапани мебели. На четирите ъгъла таванът бе украсен с палмови клончета от гипс. До прозореца се издигаше голям черен бойлер за отопление. Тръбата му прекосяваше помещението и се забиваше в стената.

— Както виждате — каза госпожа Пасеро, — ние сами се отопляваме. Много е изгодно, защото винаги имаме температура, каквато искаме. А освен това е много икономично. Сандъкът за въглища е точно отзад, в коридора. Фред, по колко пъти дневно зареждаш през зимата? Три пъти?

— Не, два пъти — отговори Фред, като се прозя.

— Виждате ли!

Александър забеляза по стената някакви странни платна, окачени едно до друго, без рамки. Петна от ярки бои се преливаха едно в друго. Тук-там по тях, в гъстия слой боя, имаше по някоя рибена кост, парична монета, капачка от химикалка. Всички картини бяха подписани с името Фред. Увлечен по този хаотичен свят, Александър забравяше апартамента. Той минаваше от картина на картина, гледаше отблизо и се учудваше, че един човек, привидно нормален, с такава страст е цапал белите платна. Това не бе абстрактност, а избърсване на четките. Франсоаз го дръпна за ръкава.

— Идваш ли?

— Да, да — измърмори той.

— Трапезарията е идеална, нали?

— Идеална, идеална! Всъщност не е много светла!

Тя вдигна рамене и каза строго:

— На първия етаж не може да бъде много светло!