Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 77

— Е! Какво има? Къде отиваш? — измърмори той.

Тя не благоволи да му отговори.

Когато излезе, той запали нощната лампа и взе цигара от пакетчето. Седем часът без двадесет. Можеше да се каже, че за него нощта беше свършила. Облегнал гръб на възглавницата, той пушеше, замислен в трудностите, които го очакваха. Това събрание на всички инженери и шефове на ФИСАК в десет часа и тридесет при Кабуек с нищо нямаше да помогне. Разбира се, той щеше да защитава проекта си. Ще му отправят критики в подробностите. След обсъждането ще си отнесе проекта както, винаги, защото само той познаваше напълно техническите предимства на новия метод. И така щеше да загуби предобеда си в обяснения на своя план пред хора, недостатъчно подготвени, за да го разберат. Несъмнено тия господа от „Търговския отдел“ имаха претенции, равни на тяхната некомпетентност! А на всичко отгоре бяха по-добре платени от него. Да поиска увеличение от Кабуек? Знаеше отговора: „Вие сте достигнали тавана, драги мой!“ Усложнението идваше от ликвидацията на фирмата СОФИ, където получаваше възнаграждение като консултант. Чиста загуба от две хиляди франка месечно. В резултат на това трябваше да уволни домашната прислужничка, да се задоволят само с една чистачка до обед, да съкращава второстепенните разходи… Щеше да продаде ситроена си и да купи рено на изплащане. Наистина сега Даниел внасяше по триста франка месечно като участие в семейните разходи. От тази сума Мариан му връщаше сто франка и навярно дори повече, за да има поне малко джобни пари. Това положение щеше да продължи, докато той завърши учението си и си намери работа. Преподавател по философия! Защо не? Но той ще смени сто пъти плановете си дотогава. Беше толкова млад, толкова екзалтиран, толкова наивен! Дано поне се въздържи от второ дете! А и Лоран, който съвсем не се интересуваше от учението си. След като бе започнал сравнително добре, сега тъпчеше на едно място, беше се самозабравил, пренебрегваше всичко, затваряше се в стаята си уж да работи, а всъщност за да чете криминални романи. Каква ли професия ще си избере? Още не беше възможно да разбере. Шарл Совело угаси цигарата си и отпусна глава на възглавницата. Не можеше да се похвали нито със сина си, нито с дъщеря си, нито със зет си. „Никога в наше време ние не бихме правили като тях! Каква несъзнателност, какво спокойствие в търсене на удобства. Спокойствието е заместило желанието да се рискува. Чия е грешката? Мариан и аз им отстъпвахме по всички точки. За да има мир навярно. Между родители и деца разрешението и на най-малката трудност преминава през приятелството. Правим ли ние изключение? Не, това е социално явление в епохата. Идва един момент, когато никой не може да върви срещу течението. До точката, до която сме стигнали, не ни остава нищо друго, освен да имаме доверие в младежта…“ С натежала глава, той съжаляваше, че не може да поговори за всичко това с Мариан. От раждането на бебето той нямаше вече съпруга: живееше с една баба! Дори когато биваха двамата сами, тя му говореше за Кристин, за Дани, за Даниел, за Лоран. Не се мъчеше вече да му се харесва. Забравяше, че е жена. Имаше моменти, в които си казваше, че никога вече не ще може да прекара една приятна вечер насаме с нея. В редките случаи, когато оставаха заедно вкъщи, това биваше само защото младото семейство, измъкнало се, за да отиде на кино, им оставяше да гледат бебето. Мариан се върна съвсем успокоена: Кристин спеше.