Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 79

Жилбер взе един том от библиотеката, завъртя го между пръстите си и го постави на мястото му. По лицето му се изписа смущение. Той каза:

— Значи няма да се виждаме повече?

— Защо искаш да не се виждаме повече?

— Защото в живота си ще бъдеш зает с друга работа, а не с даване уроци на братовчеда на жена си!

Жан-Марк се усмихна и прошепна:

— Знаеш ли, Жилбер, когато дойдох тук за първи път, аз мислех само за печеленето на пари. Сега за мене всичко се промени. И за тебе също, надявам се. Съвсем няма да ми е приятно, ако в твоите очи съм само един платен учител!

— Ти си ми единственият приятел — каза Жилбер, като наведе глава.

Настъпи мълчание. Жан-Марк погледна часовника си: седем и четвърт. Взе пардесюто си, което бе хвърлил върху един стол точно под акварела на Дюфи.

— Тръгваш ли си вече? — попита Жилбер.

— Да.

— За да се срещнеш с Валери?

— Не. Имам среща с Дидие Копелен. Предстои ни голяма работа. Решили сме да зубрим чак до два часа сутринта.

— А утре вечер какво ще правиш?

— Бяхме проектирали с Валери да отидем с компания в „Бигарад“. Защо?

— Защото в петък в Лувъра има нощно посещение: гръко-римската скулптура!

— Истина ли? Ах, навярно ще бъде чудесно!

— Бих желал да отидем заедно.

— Не мисля, че Валери ще се съгласи! — каза Жан-Марк през смях. — В Лувъра с тебе миналата неделя — това бе много за нея!

— Какво искаш? — изсумтя Жилбер. — Валери и аз не се спогаждаме. Не може ли да отидем само двамата в Лувъра?

— Не, драги мой. Не мога да направя този номер на Валери.

Жилбер тръсна глава.

— Да, разбира се… Знаеш, нямам нищо против нея…

— Е, добре! В такъв случай непременно трябва да се изглади това недоразумение! Ще телефонирам утре на Валери: ако Лувърът не е по силите й, ти ще дойдеш с нас в „Бигарад“!

— В нощно заведение? С толкова момичета и момчета, които не познавам! О, не!

— Не се прави на идиот! — каза Жан-Марк, като го тупна по рамото. — Трябва да се отракаш малко, да влезеш в контакт с хората. „Бигарад“ е много симпатично заведение. Като го видиш, няма да ти се излиза от него. Хайде, решено, ще те водим!

* * *

Жан-Марк вечеря в университетския ресторант и отиде у Дидие Копелен, който го очакваше сред своите учебници, напечатани на циклостил. Потънаха в потайностите на ликвидирането на оставеното от родителите наследство, като си задаваха един на друг въпроси, за да преговарят различните случаи. Но много скоро започна да говори само Дидие. Жан-Марк го слушаше, съгласяваше се с него, но мислено беше другаде. Колко близък му беше станал Жилбер за няколко седмици! Копелен също беше негов приятел. Но нямаше нищо общо между чистата симпатия, която изпитваше към Дидие, и силната привързаност, която го свързваше с другия. Всяка минута му се искаше да призове Жилбер за свидетел на нещо прочетено, на някаква мисъл, на някакво мимолетно хрумване. В същото време си даваше сметка до каква степен това момче имаше нужда от него. Блазнещо беше съзнанието, че е център на Вселената за едно младо и откровено същество.