Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 75

— Ти си луд! Мама може да се върне!

Останаха за миг с наострени уши. Продължаваше да е тихо. Но възбудата на Даниел беше спаднала. Той въздъхна:

— Все пак щеше да бъде по-приятно, ако живеехме отделно!

— Как така отделно? — попита Дани.

— В друг апартамент, какво! Не чу ли какво каза Карол снощи? Можем да поискаме от нейната приятелка да намери нещо и за нас!

— Не се ли чувствуваш добре в тази стая?

— Да! Но в края на краищата ние никога не сме сами! Майка ти се грижи за всичко! Това ме притеснява!

— Няма защо да се притесняваш, защото това я забавлява. Оплаква се, че има много работа, но само привидно! Всъщност тя никога не е била по-щастлива!

— А ти щастлива ли си?

— Разбира се!

— Не би ли предпочела да имаш собствен дом и да правиш това, което ти харесва?

— Но аз правя това, което ми харесва!

— С позволение на майка ти!

— Ти си смешен! Мама ми помага — това е всичко! И уверявам те, че ако не е тя, ще съм много затруднена. Представяш ли си ние с Кристин в един малък апартамент на края на Париж?

— Защо на края на Париж?

— Защото няма да имаме с какво да платим апартамента в някой свестен квартал — много добре го знаеш!

— Зависи.

— От какво?

— От… от това, което ще уговоря с баща си!…

Още с произнасянето на тия думи Даниел почувствува абсурдността на становището си. Той никога не ще посмее да поиска от баща си да го подпомогне, за да се настани по-удобно. Дори ако той самият пожелае насила да го избави от затруднение, ще откаже от себелюбие. Значи този разговор беше чисто теоретичен.

— Не искам да напускам родителите си — каза Дани с тих и сърдит глас.

Несъмнено за нея нямаше по-безопасно място от семейната черупка. Даниел реши, че няма право да критикува поведението на жена си, защото не можеше да й предложи нищо в замяна.

— Разбираш ли — подзе тя шепнешком на ухото му, — тук съм добре, правя каквото си искам… Никакви грижи нямаме ти и аз… Ще дойде време…

— Невъзможно е! — каза той. — Невъзможно е!

Но бунтуването му бе напразно. Той прегърна Дани. За втори път тя каза не. И тъй като той се разсърди, тя му прошепна, че според нейните „интимни пресмятания“ моментът бил лошо избран. А бяха се разбрали, че е „немислимо“ да имат второ дете. Тази мисъл го накара да разбере съвсем ясно, че е подчинен на законите на капиталистическия свят. Кога впрочем ще печели толкова пари, че да живее, където си иска, да върши каквото си иска, да раждат или да не раждат деца? След матурата една или две години подготовка в „Сен Клу“, после четири години в университета, после военна служба; ще бъде господар на съдбата си едва когато бъде на двадесет и пет или двадесет и шест години. Този ден му се стори толкова далечен в бъдещето, както праисторическата епоха беше далеч в миналото. Как Дани не разбираше, че той изпитва все по-голямо морално страдание заради това, че за всичко трябва да бъде задължен на нейните родители? Ах, колко би желал да бъде на тяхно място! Един човек като неговия тъст трябва да е горд, че е направлявал своето съществуване без грешка към целта, която си е избрал. Изобщо не може да се стигне до тази възраст, без да се преодолеят бариери, които правят толкова труден пътя на младежта към зрялата възраст. Когато петдесетгодишният крачи в живота си, тон навярно среща много твърда почва, прави пътища, обилна светлина вместо вълнообразните мъгли на двадесетата година. Да се погледнеш в огледалото и да можеш да кажеш не „Ще стана такъв или онакъв!“, а „Аз съм такъв или онакъв“! Ах, опиянение от сбъднати мечти! Приятно съвпадение между мечта и действителност! Дани бе заспала на рамото му. Той слушаше равномерното й дишане. И се чувствуваше едновременно баща и син, млад и стар, победител и победен, щастлив, че живее, и разтревожен, че не знае защо или по-точно, той беше на земята.