Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 72

— Остави гордостта си. Ние сме си свои!

— Не моята гордост е причина, а гордостта на Александър! — каза твърдо Франсоаз.

И се изчерви. Настойчивостта на мащехата й я оскърбяваше. Достатъчно беше тази жена да я окуражи в една посока, за да я накара да избере друга. Не поради постоянната неприязън, а от страх. Всичко у Карол беше пресметнато, нейното благоразположение беше съмнително. Към какво се стремеше тя? Може би просто да принуди Франсоаз да й бъде признателна? Една степен по-високо от омразата. Франсоаз се разкая, че й беше говорила за стаята. Появата на баща й пресече тези мисли. Той извика, че умира от жажда. Събраха се около ниската маса, където бутилките, купичката с лед, чиниите с мезета създаваха отморяващо впечатление. Още погълната от разговора, който бе имала с Карол, Франсоаз чу баща си да казва, че в кантората си е имал телефонен разговор с Мадлен: била добре, но се оплаквала, че племенниците и племенничката й били толкова мързеливи, че не й пишели! Даниел възрази, че не било вярно, че неотдавна й бил изпратил пощенска картичка.

— Впрочем защо тя не идва вече в Париж? — добави той с нежна ирония. — Преди за щяло и нещяло се качваше в таратайката си и пристигаше. Сега трябва да й се пише. Какъв свят! Мисли се за мадам Дьо Севинье!

Горчива тъга обзе Франсоаз. Тя не беше отговорила на последното писмо на Маду. Леля й се отдалечаваше от нея така, както се отдалечават спомените от детство. Александър я беше убил. Когато беше дошла за кръщаването на малката Кристин, Франсоаз я видя само два пъти и бе винаги нащрек. Сякаш Маду беше неспособна да я разбере. Реши да й пише още утре. Но за да й каже какво? Потопи устните си в чаша с порто. Даниел говореше с ентусиазъм за дъщеря си:

— Много е забавна! Вече ни познава!…

Какъв щастлив вид имаше! Около него всички се усмихваха. С пристигането на Александър и Никола̀ кръгът се разшири. Би могло да се каже, че пред Карол бяха светнали лампи като на театрална сцена. Би могло да се каже, че и още един се представяше: Никола̀! За трети път идваше тук и се чувствуваше като у дома си. Навярно дълго се е подготвял. Франсоаз му беше огладила панталона, а Александър му беше дал вратовръзка. Ботите с металните катарами го издигаха на равнището на английската елегантност. Седнал с преметнат крак връз крак, с чаша уиски в ръка, Никола̀ очевидно се наслаждаваше на всичко в своята личност. Дори когато си даваше вид, че следи разговора, Франсоаз предполагаше, че той мисли само за себе си. На въпроса на Филип дали още не е намерил работа, той въздъхна с отчаяна гримаса:

— Не! Макар и да пощя всички вестници, да натискам всички звънци — нищо, нулев резултат! Или съм отишъл много късно, или съм млад, или пък нямам диплома, каквато се иска!

— Аз — каза Карол — имам впечатление, че в малките обяви има само служби, които никой не иска!

— Обаче аз, госпожо, съм готов да работя каквато и да е! — извика Никола̀. — Да знаете колко ми е тежко, че съм без работа!… Наистина има дни, в които…

Той вдигна юмрук и се удари по коляното, сякаш да се накаже, че живее.