Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 69
Анри Труайя
— Знам сюжета — каза Франсоаз с усмивка.
— Ах, така ли? — каза той, като я погледна недоверчиво.
— Добре — каза Алисия. — Значи започваме? Ето, Франсоаз, вземи моя свитък!
Това обръщение на ти, което идваше след дълго мълчание, смути Франсоаз. Алисия й подаде една малка, зацапана, изпокъсана книжка и посочи средата на страницата с пръст, чийто нокът беше остър, розов и лакиран.
— „Ваша светлост — зачете Франсоаз, — ида да ви поискам прошка. Всички хора от селото, с които говорих тази сутрин, ми казаха, че вие обичате своята братовчедка и че сте ме ухажвали само за да се забавлявате и двамата…“
— Какво казвам аз? — запита Алисия.
— „Ти си добро момиче, Розет; запази тази огърлица, аз ти я давам, а моят братовчед ще вземе моята вместо тази. Колкото за съпруг, не се тревожи, аз се наемам да ти намеря“.
Като гледаше съвсем отблизо това лице на удавница с дълги гладки коси, Франсоаз имаше впечатлението, че е станала някаква промяна в живота й. Тя не беше вече омъжена жена със семейно огнище, с отговорности, с грижи. Избягала от задушаващите стени на класната стая, тя играеше през междучасието в двора на училището с партньори на нейната възраст. Изпусна дълбока, театрална въздишка.
— Много е хубаво това! — каза Алисия.
— Кое това? — попита Никола̀.
— Въздишката й! Добре я направи!
— Ти не си придирчива!
— Да, да! Тя има нещо. Не искам да ти давам съвет Франсоаз, но ги трябва да се явиш на прослушване пред Клебер…
Никола̀ се плесна по бедрата:
— Представям си лицето на Александър, когато научи, че съпругата му ще става звезда!
— Ще бъде може би очарован — каза Франсоаз.
— Положително дори! — извика Никола̀. — Това е сериозна работа! Значи, докъде бяхме стигнали?
— Излизаш, придружена от Пердикан — каза Франсоаз. — Сега ти, Камила.
— Какво казвам? Подай!…
— „Какво става с мене?“
Поемайки отведнъж репликата, Камила продължи с потъмнели очи и треперещ глас:
— „Какво става с мене? Той я отвежда със съвсем спокоен вид. Това е необикновено: струва ми се, че главата ми се върти. Наистина ли ще се ожени за нея?…“
Тя скърцаше със зъби. Франсоаз потисна непринуденото желание да се засмее и неочаквано нададе вик, който не беше в текста. Другите двама, спрели в порива си, я изгледаха пренебрежително.
— Съвсем забравих за прането си! — каза Франсоаз. — Трябва да отида в обществената пералня! Иначе ще трябва сама да го изпера!
— Ще отидеш по-късно! — каза Никола̀.
— Не, драги. По-късно, ако ми позволиш, ще работя, за да наваксам времето, което вие ми загубихте.
— О, добре, добре!
Тя ги изостави по средата на един романтичен конфликт, който навярно бяха неспособни да разберат. Провикванията им кънтяха чак до площадката на стълбището.
Половин час по-късно, когато се върна, след като бе свършила работата си, гласовете им не се чуваха. Тя превъртя ключа в бравата, но вратата бе заключена отвътре. Тя се досети какво ставаше в стаята и разгневена, започна да звъни и да тропа. След дълго мълчание Никола̀ й отвори.
— Бях спуснал резето по невнимание! — каза той, усмихвайки се съучастнически. — Глупаво, нали?