Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 69

— Знам сюжета — каза Франсоаз с усмивка.

— Ах, така ли? — каза той, като я погледна недоверчиво.

— Добре — каза Алисия. — Значи започваме? Ето, Франсоаз, вземи моя свитък!

Това обръщение на ти, което идваше след дълго мълчание, смути Франсоаз. Алисия й подаде една малка, зацапана, изпокъсана книжка и посочи средата на страницата с пръст, чийто нокът беше остър, розов и лакиран.

— „Ваша светлост — зачете Франсоаз, — ида да ви поискам прошка. Всички хора от селото, с които говорих тази сутрин, ми казаха, че вие обичате своята братовчедка и че сте ме ухажвали само за да се забавлявате и двамата…“

— Какво казвам аз? — запита Алисия.

— „Ти си добро момиче, Розет; запази тази огърлица, аз ти я давам, а моят братовчед ще вземе моята вместо тази. Колкото за съпруг, не се тревожи, аз се наемам да ти намеря“.

Като гледаше съвсем отблизо това лице на удавница с дълги гладки коси, Франсоаз имаше впечатлението, че е станала някаква промяна в живота й. Тя не беше вече омъжена жена със семейно огнище, с отговорности, с грижи. Избягала от задушаващите стени на класната стая, тя играеше през междучасието в двора на училището с партньори на нейната възраст. Изпусна дълбока, театрална въздишка.

— Много е хубаво това! — каза Алисия.

— Кое това? — попита Никола̀.

— Въздишката й! Добре я направи!

— Ти не си придирчива!

— Да, да! Тя има нещо. Не искам да ти давам съвет Франсоаз, но ги трябва да се явиш на прослушване пред Клебер…

Никола̀ се плесна по бедрата:

— Представям си лицето на Александър, когато научи, че съпругата му ще става звезда!

— Ще бъде може би очарован — каза Франсоаз.

— Положително дори! — извика Никола̀. — Това е сериозна работа! Значи, докъде бяхме стигнали?

— Излизаш, придружена от Пердикан — каза Франсоаз. — Сега ти, Камила.

— Какво казвам? Подай!…

— „Какво става с мене?“

Поемайки отведнъж репликата, Камила продължи с потъмнели очи и треперещ глас:

— „Какво става с мене? Той я отвежда със съвсем спокоен вид. Това е необикновено: струва ми се, че главата ми се върти. Наистина ли ще се ожени за нея?…“

Тя скърцаше със зъби. Франсоаз потисна непринуденото желание да се засмее и неочаквано нададе вик, който не беше в текста. Другите двама, спрели в порива си, я изгледаха пренебрежително.

— Съвсем забравих за прането си! — каза Франсоаз. — Трябва да отида в обществената пералня! Иначе ще трябва сама да го изпера!

— Ще отидеш по-късно! — каза Никола̀.

— Не, драги. По-късно, ако ми позволиш, ще работя, за да наваксам времето, което вие ми загубихте.

— О, добре, добре!

Тя ги изостави по средата на един романтичен конфликт, който навярно бяха неспособни да разберат. Провикванията им кънтяха чак до площадката на стълбището.

Половин час по-късно, когато се върна, след като бе свършила работата си, гласовете им не се чуваха. Тя превъртя ключа в бравата, но вратата бе заключена отвътре. Тя се досети какво ставаше в стаята и разгневена, започна да звъни и да тропа. След дълго мълчание Никола̀ й отвори.

— Бях спуснал резето по невнимание! — каза той, усмихвайки се съучастнически. — Глупаво, нали?