Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 67

— Знаеш ли… размислих… На улица „Бонапарт“ има втора слугинска стая, много удобна, незаета… Имам намерение да я поискам от Карол за Никола.

Александър сдъвка парчето, което бе лапнал, избърса устните си със салфетка, изпи чаша вино и измърмори:

— Не разбирам какво ще прави Никола̀ на улица „Бонапарт“!

— Не те ли смущава неговото постоянно присъствие между нас двамата?

— Ако живее далеч от нас, ще ни струва два пъти по-скъпо.

— Но като си намери работа…

Той поклати глава:

— Не е лесен неговият случай: няма никаква специалност!

— Ако не му угаждаме толкова, ще видиш, че много бързо, със или без специалност, той ще се устрои някак!

— Може би… може би… Значи искаш да го изгониш!

— Просто да го настаня другаде.

Тя смени чиниите, донесе сиренето.

— Добре — измърмори той. — Иди виж Карол!

Пиеха с наслада, бавно и замислено кафето си. Сега, когато беше развила плана си, Франсоаз не бързаше толкова да го изпълни. Парализираше я перспективата да иска услуга от Карол. И после, как Никола̀ ще изтълкува това решение? Имаше ли тя морално право да го отпрати, след като беше направила всичко, за да го настани в дома си? Александър хвърли поглед към часовника си, хвана кафеника и отново напълни чашката си. В този момент вратата бързо се отвори и се появи Никола̀, неочакван и засмян. Той винаги имаше вид, че внезапно се прибира.

— Надявам се, че не сте ме чакали — каза той.

И като се обърна към входа, добави:

— Идваш ли?

Зад него стърчеше едно едро, разкрачено момиче с трагична физиономия, чиито тъмни гладки коси падаха като завеса върху раменете му.

— Това е Алисия — обясни той. — Приятелка от курса. Имаме да репетираме една сцена за тази вечер.

Досега Никола̀ не беше водил момиче вкъщи. Макар и раздразнена от това натрапване, Франсоаз се овладя, усмихна се на новодошлата и я покани да седне. Алисия й отвърна с тъжна гримаса и седна, без да каже нито дума. Имаше огромна уста, а изглеждаше няма, големи очи, а изглеждаше сляпа. Хубава и разсеяна, тя гледаше на живота със снизхождение. Как можеше едно толкова апатично същество да мечтае да стане актриса? Във всеки случай тя нямаше повече от двадесет години. „На моя възраст!“ — помисли си Франсоаз с изненада. А самата тя се чувствуваше толкова по-стара. От учтивост попита кой текст трябва да подготвят Алисия и Никола̀.

— „С любовта шега не бива“ — каза Никола̀.

— Предполагам, че вие, госпожице, играете Камила! — каза Александър, палейки цигара.

Младото момиче кимна, без да отвори уста.

— Очарователна сврака е вашата Камила, със студено сърце, хищна човка и с пъстри пера! — продължи Александър.

Със свиване на устни Алисия се съгласите има нещо вярно в това твърдение.