Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 146

Тя наведе глава. Най-сетне всичко се обясняваше: и преди с нея той заспиваше. След пауза Александър рязко сложи ръка на лицето си и измърмори:

— Направи ли необходимото за развода?

— Няма да има развод — каза Франсоаз.

Веждите на Александър се повдигнаха:

— Виж ти! Че защо?

— Защото не искам!

Той дълго я наблюдава мълчаливо, с полунежен, полуразвеселен израз. Навярно вземаше отказа за развод като доказателство за любов. Тя беше толкова далече от това чувство, че дори за секунда не бе помислила, че нейното поведение може да даде повод на едно толкова абсурдно тълкуване.

— Твоя работа! — каза той. — Лично на мене това не ми пречи!

Той стана и й подаде ръка. Тя се подвоуми да я вземе.

— От какво се страхуваш? — попита той.

Тя му даде ръката си и изтръпна от допира на неговите топли и сухи пръсти. Той не я изоставяше и отблизо я разглеждаше упорито.

— Знаеш ли, много съм мислил за тебе там, в Русия — подзе той. — За тебе, за нас. Това, което съвместният живот похабява, обезцветява, разрушава, достатъчни са няколко дни на раздяла, за да разцъфти отново. А освен това плътта. Важно нещо е плътта!

Той се навеждаше към нея с лице на нахален просяк. Обзе я такова желание да бъде галена, че можеше да се хвърли в обятията му. Но изведнъж, сякаш изплашена от собствената си слабост, тя го отблъсна с две ръце.

— Не!

— Какво те прихваща? — изсумтя той.

— Пишеш ми, че не ме искаш вече, после пристигаш, без да ме уведомиш…

— Не искам не тебе, а нашия брачен живот. Тебе, тебе винаги съм те харесвал. Обичам те. Доказателство е…

Искаше отново да я хване, а тя за втори път се отдръпна от него. Всичко съхнеше в нея. Чувствуваше се като натъпкана със суха слама. Този човек я отвращаваше. Едно животно, заето изключително с апетита си. За него любенето не беше по-различно от пиенето на чаша вино. Не беше ли й казал преди, че всяка наслада носи в себе си своето оправдание? Той въздъхна:

— Бъди спокойна, няма да те насилвам! Къде да сложа багажа си?

— Да не би да имаш намерение да оставаш тук? — измънка.

— Разбира се!

— Невъзможно е, Александър.

— А? Че защо?

Тя не отвърна. Той отправи към нея ироничен поглед, сви устни и продължи:

— Какво съм ти направил? Твоите спестявания ли откраднах? Убих ли някой от родителите ти? Ти не можеш дори да ме обвиниш, че съм те излъгал! Всичко е приятелско, ясно, коректно между нас…

— Коректно — повтори тя с горчивина.

— Отлично! От моето престояване тук буржоазна драма ли ще правиш? Бързо ще мине — три седмици. Освен това трябва да се знае какво искаш! Отказваш да поискаш развод и отказваш да ме приемеш! Претендираш, че си още омъжена жена, а забраняваш на съпруга си достъпа в семейния дом! Малко силно, нали?

— Това, което е силно, е твоя начин да оправдаеш несправедливостта — каза тя кратко. — Каквото и да правиш, ти считаш, че имаш право! Изкуство да падаш винаги на краката си. Ти си един прекрасен акробат, Александър!

Той се засмя с присвити очи, с разсечено от блясъка на хищни челюсти, лице.

— Да не искаш все пак да отида на хотел — каза той. — Впрочем нямам средства. А тук ти имаш толкова място?