Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 145

Когато се намери в стаята си, той беше напълно успокоен. Все пак дълго мисли в леглото си за трагичното усамотяване на тия, които, презрели ограниченията на обществото, продължават да уталожват една противна на природата страст. Спомни си имена на знаменити артисти, изтънчени и необикновени писатели. Като угаси лампата, той съвсем ясно видя отново Жилбер, почувствува се много щастлив и заспа успокоен.

XX

Франсоаз се спусна по стълбите. За да спечели време, тя затършува в ръчната си чанта, когато изкачваше стъпалата. Намерила ключа на апартамента, тя вдигна глава. Една сянка я чакаше на площадката на първия етаж.

— Александър! — прошепна тя задъхана.

— Е, да! — каза той, като се смееше. — Аз съм.

Тя забеляза, че е поставил куфар до стената.

— Щях да си отида, като ти оставя бележка — подзе той. — И да се върна довечера.

И поиска да я целуне. Тя се изскубна и отвори вратата. Той влезе след нея, като носеше куфара. Трябваше ли да му попречи? Щом го видя, тя почувствува, че се развързват връзките, които я придържаха към реалния свят. Прибираше се с улегналите си мисли, с всекидневните си грижи, с дребните си покупки — индиго, лента за пишещата машина, два резена шунка, кутия със спанак, едно пликче пощенски марки, и изведнъж земята се огъва под тежестта й, тя забравя всичко и изпада в някакъв сън. „Щастие е, че Никола̀ не е тук! — каза си тя. — Щеше да опрости нещата“. Но за какви „неща“ ставаше въпрос, тя не би могла да уточни. Бяха влезли в голямата стая. Тя се осмели да го погледне в лицето. Беше отслабнал. В хлътналата маска очите бяха станали неестествени. Тя попита:

— Защо се върна?

— Но нали ти бях обяснил в писмото си — каза той. — Трябва да направя постъпки в Париж, за да получа виза като емигрант.

Таеше ли тя дълбоко в себе си надеждата, че се е върнал заради нея и че няма пак да отпътува? Обзе я разочарование.

— Ах, да! Наистина — измърмори тя. — И колко време ти е нужно за тия постъпки?

— Две-три седмици предполагам… Там имах голям шанс: моите братовчеди, също Козлови, ми дадоха декларация, че са готови да ме подслонят. Това е необходимо, за да бъдеш допуснат да живееш в Москва!

Той гледаше около себе си.

— Хубав е този апартамент! — каза той! — Не мога да го позная!

— Да. Ние наново го боядисахме.

Той се отпусна в един фотьойл и протегна краката си. Лицето му беше на човек, който е щастлив, че си е у дома след дълго пътуване. Тя го наблюдаваше, без да може да го разбере. Не си ли даваше той сметка за мъката, която й причиняваше?

Александър намигна с око и каза:

— Страх ме е, че ще заспя!