Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 144

— Толкова ли се отегчаваш да се занимаваш с нашия апартамент заедно с мене — подзе тя с по-примирителен тон.

— О, не — каза той.

И после заключи: „А когато тя се мъчи да бъде любезна, е още по-лошо“.

— Ела да видиш — каза тя. — Трябва да определим контактите в твоя кабинет. Къде искаш да се постави голямата лампа? Тук? Там? Тук е по-практично, там е по-хубаво… В края на краищата по мой вкус… Ще ме накараш да си мисля, че…

Той оставяше Валери да говори и си мислеше, че всичко, което тя казваше, му е безразлично.

* * *

Жан-Марк беше разтворил върху дивана напечатания на циклостил учебник и препрочиташе за десети път главата за конфликтите в частното международно право, без да запомни нито дума. Всеки миг вдигаше очи от текста, за да наблюдава Жилбер, който, седнал с наведена глава и разперени лакти върху масата, се мъчеше над домашното по математика. Изведнъж и Жилбер вдигна глава и погледите им се кръстосаха.

— Върви ли? — попита Жан-Марк.

— Не — изръмжа Жилбер. — Не мога да се съсредоточа.

— Аз също. В действителност двама души могат заедно да учат само ако работят върху една и съща тема!

— Искаш ли да спрем? — предложи Жилбер. — Можем да послушаме плочи…

— Никаква музика, докато не вкарам тая материя в главата си! Единадесет часът! Ще работим до полунощ!

Жилбер тежко въздъхна, заби пръсти в косите си и отново се наведе над тетрадката. Изнизаха се дълги минути. Жан-Марк дори не си даваше труд да чете учебника. Седнал със скръстени крака, той не изпускаше из очи Жилбер. Изведнъж му се поиска да пипне това твърдо и гладко чело, тези нежни челюсти, този дълъг врат, който се извиваше в основата си, за да очертае мощната и горда крива на раменете. „Защо Жилбер не е момиче?“ — запита се той. Тази мисъл го раздруса силно като физически шок.

— Мисля си за нещо — каза Жилбер, затваряйки тетрадката си. — Да направим една разходка извън града следващата неделя с моето емге. Трябва да покарам малко по шосе…

— Да — каза Жан-Марк, — но следващата неделя е навечерието на моя писмен по право: ще зубря през целия ден.

— Тогава в неделя на петнадесети?

— При условие че времето е хубаво, съгласен!

— Ще бъде хубаво, уверен съм! — извика Жилбер. — Виж какво, бихме могли да отидем в онзи край, за който си ми говорил, там, където твоите родители имат къща!

— В Бромей?

— Да, там!

Жан-Марк стана мрачен. Струваше му се, че е невъзможно да заведе Жилбер на това място, където още витаеше образът на Карол.

— Не — каза той.

— Защо?

— Не знам… Много пъти съм ходил и Бромей през моето детство… Сега вече е друго… Спомените, които съм оставил там, стареят трудно… Има и други очарователни места в този край! Ще видиш!

— Имам вяра в тебе! — каза Жилбер с пламък в очите.

И стана, като подскочи. И Жан-Марк стана. Чувствуваше необикновена умора. Изведнъж неговият брак му се видя необходим и неотложен. Ускори сбогуването и си тръгна.

На улицата се върна към своето безпокойство и го счете за абсурдно, смешно. Голямото приятелство, казваше си той, е винаги обосновано върху нещо по-загадъчно, отколкото възрастта и характерите. Постъпката, само постъпката поставя човека в известна категория. И тази постъпка той никога не ще направи — беше сигурен в това! Да оставиш мисълта да лети толкова далече, колкото тя си иска, да си въобразяваш, да се осмеляваш, да мечтаеш и все пак да не се чувствуваш различен от другите!