Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 148

— Значи — каза той — ти си решил да се настаниш на пансион тук, докато чакаш документите си? Само че аз не съм Франсоаз, да знаеш! Щом тя иска да останеш, можеш да се настаниш в моята стая! Аз се махам оттук!

— Така — каза Александър. — Махай се.

Преди да успее да каже една дума, Франсоаз видя как Никола̀ гневно прекоси стаята и се изгуби от погледа й. Шумът от затварянето на входната врата я накара да изтръпне. Тя отправи поглед към Александър, сякаш чакаше от него обяснение. Той изправи снага, постави ръце на бедрата си и изръмжа:

— Какво ще кажеш ти, която толкова много държиш за авторитета на бащата и синовната любов? Разбираш ли, че съм имал право, когато исках да те предпазя от помпозната глупост на силните семейни чувства? Сега вече изчезнаха и малките скрупули, които имах, за да не го оставя да се провали!

Франсоаз изтича в кухнята, затвори вратата и се отпусна на един стол с подуто от сълзи лице. Страхуваше се да не би Александър да дойде при нея. Но той я остави на мира. Навярно му беше дошло до гуша от тази суматоха около това толкова обикновено събитие като неговото завръщане. Дълго време тя седя пред окачените по големина тенджери на стената. По масата имаше трохи хляб. „Нямам почти нищо за вечеря. Трябва да е гладен. Да купя още няколко резена шунка“. Изведнъж реши: „Няма да има вечеря!“

Тя стана, взе мантото си, окачено в антрето, и излезе. Нежният здрач я обгърна. В това безпокойство утеха й беше мисълта, че ще може да намери Никола̀ тази вечер при Клебер Бодри. Скита из улиците, докато се мръкна, влезе в едно кафене, изпи чаша плодов сок, излезе пак на улицата, закрачи отново, щастлива от това движение, от целия този шум, който й пречеше да размишлява, и в осем и половина часа блъсна вратата на школата за драматично изкуство. Попадна в разгара на репетицията на „Куртелин“. Едно момиче и едно момче се мъчеха да бъдат смешни, като се караха на висок глас при светлината на прожекторите. Никола̀ беше на пода, със скръстени крака, на първия ред. Той обърна глава при шума от отварянето на вратата, стана и се отправи към Франсоаз, като прескачаше раменете и краката на другите ученици, които се навеждаха, за да може да мине.

— Защо си дошла? — прошепна той.

— Не исках да остана сама с Александър…

— Така значи!… Не те разбирам вече… Ела!

Той я хвана за ръка и я повлече към вратата.

— Можеш ли да излезеш? — попита Франсоаз.

— Ами да, ами да…

— Шт! — извика някой.

— О, добре! — каза Никола̀.

Не беше Клебер Бодри. Тази вечер курсът се водеше от един асистент: дисциплината беше изпусната.

Франсоаз и Никола̀ влязоха в отсрещното бистро и поръчаха две кафета. Неоновото осветление правеше лицата бледи. Мюзикбоксът грачеше една дрезгава и провлачена мелодия.

— Защо си тръгна така? — попита Франсоаз. — Много идиотски!

— Не, не е идиотски! Няма да се върна вкъщи, докато е там!

— Къде ще живееш?

— Не знам още! У Алисия или другаде…

— Ами ако те помоля да се върнеш като услуга?